— Извинете, агент Бърк. Задържах ви на рецепцията. Ядосах се, че не сте се обадили, преди да дойдете в града и… да, прав сте. Не сте длъжен да го правите. Имам гаден характер, това е един от многото ми недостатъци и поведението ми беше неприемливо.
— Приемам извиненията ви.
— Преживели сте няколко кошмарни дни.
— Така е.
— Идете да се обадите и след това ще поговорим.
Заседателната зала бе запълнена от дълга маса и Итън с мъка се провря между столовете и стената до телефона в другия край.
Извади бележката от джоба си и вдигна телефона.
Имаше сигнал.
Набра номера.
Лъчите на следобедното слънце проникваха между щорите и полираната повърхност на масата блестеше ослепително под тях.
— Хайде, скъпа, вдигни — промърмори Итън на третото позвъняване.
След петото се включи телефонният секретар.
— Здрасти, свързахте се със семейство Бърк — каза гласът на Тереза. — Съжаляваме, че не можем да приеме обаждането ви… разбира се, освен ако не сте търговец… в такъв случай се радваме, че сме пропуснали обаждането ви и може би го правим нарочно, за да ви насърчим да забравите този номер. Ако ли не, след сигнала оставете съобщение.
— Тереза, аз съм. Господи, имам чувството, че не съм чувал гласа ти от години. Вероятно знаеш, че попаднах в автомобилна катастрофа. Като че ли никой не знае къде е телефонът ми, така че ако си се опитвала да ми се обадиш, съжалявам. Отседнал съм в хотел „Уейуърд Пайнс“, стая двеста двайсет и шест. Можеш да звъниш и в шерифския участък. Надявам се двамата с Бен да сте добре. На мен нищо ми няма. Още съм малко понатъртен, но се оправям. Моля те, потърси ме довечера в хотела. Ще се опитам да ти звънна по-късно. Обичам те, Тереза. Ужасно много.
Затвори и поседя известно време, мъчейки се да си спомни мобилния телефон на жена си. Справи се с първите седем цифри, но последните три си оставаха забулени в тайна.
Номерът на филиала в Сиатъл изникна веднага в главата му. Набра го и на третото позвъняване вдигна жена, чийто глас бе непознат за Итън.
— Сикрет Сървис.
— Здравейте, аз съм Итън Бърк. Трябва да говоря с Адам Хаслър, ако обичате.
— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, наистина трябва да говоря с него. Извън офиса ли е?
— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ще го потърся на мобилния. Бихте ли ми дали номера му, ако обичате?
— О, боя се, че не ми е позволено да съобщавам подобна информация.
— Разбирате ли кой съм аз? Агент Итън Бърк?
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Как се казвате?
— Марси.
— Нова сте, нали?
— Днес е третият ми ден.
— Вижте, намирам се в Уейуърд Пайнс, Айдахо, насред лайняна буря. Веднага ме свържете с Хаслър. Не ми пука какво прави. Независимо дали е на съвещание… или сере… свържете го по шибания телефон.
— О, съжалявам.
— Какво?
— Няма да мога да продължа този разговор, щом се изразявате по такъв начин.
— Марси?
— Да?
— Извинете ме. Съжалявам, че ви повиших тон, но трябва да говоря с Хаслър. Спешно е.
— С удоволствие ще му предам съобщение, ако желаете.
Итън затвори очи.
Заскърца със зъби, за да не закрещи в слушалката.
— Кажете му да се обади на агент Итън Бърк в шерифския участък в Уейуърд Пайнс или в хотел „Уейуърд Пайнс“, стая двеста двайсет и шест. Трябва да го направи веднага щом получи съобщението. Агент Евънс е мъртъв. Разбрахте ли ме?
— Ще му предам съобщението! — жизнерадостно отвърна Марси и затвори.
Итън свали слушалката и я удари пет пъти в масата.
Докато затваряше забеляза, че шериф Поуп стои на прага на заседателната зала.
— Всичко наред ли е, Итън?
— Да, аз… просто имам малък проблем със свързването с началника ми.
Поуп влезе, затвори вратата и седна на масата срещу Итън.
— Казахте, че изчезналите агенти са двама, нали? — попита той.
— Точно така.
— Разкажете ми за другия.
— Името й е Кейт Хюсън. Работеше във филиала ни в Бойси, а преди това в Сиатъл.
— Познавахте ли я там?
— Бяхме партньори.
— И е била преместена?
— Да.
— И Кейт е дошла тук с агент…
— Бил Евънс.
— … на строго секретно разследване.
— Точно така.
— Бих искал да ви помогна. Желаете ли помощта ми?
— Разбира се, Арнолд.
— Добре. Да започнем с основните неща. Как изглежда Кейт?
Итън се облегна назад в стола си.
Кейт.
През последната година толкова се беше старал да не мисли за нея, че му трябваше известно време, за да си представи лицето й. Споменът беше като отваряне на рана, която тъкмо е започнала да се затваря.
— Висока около метър и шейсет. Към четиресет и пет килограма.
— Дребничка, а?
— Най-добрият служител, когото съм виждал. Последния път, когато я видях, беше с къса кафява коса, но може да я е пуснала дълга. Сини очи. Рядко красива.
Господи, още можеше да я усети.
— Някакви отличителни белези?
— Всъщност, да. Има едва забележимо родилно петно на бузата. С цвят на кафе с мляко, голямо колкото монета от пет цента.
— Ще уведомя заместниците си. Може да направим портрет и да го пуснем из града.
— Би било чудесно.
— Та защо, казахте, че са я преместили от Сиатъл?
— Не съм казвал защо.
— Е, знаете ли причината?
— Говореше се, че заради някакви вътрешни рокади. Бих искал да видя колата.
— Колата ли?
— Черният линкълн, с който катастрофирах.
— О, разбира се.
— Къде мога да я намеря?
— Има двор за отпадъци в покрайнините. — Шерифът стана. — Какъв беше онзи адрес?
— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Ще ви заведа.
— Не е нужно.
— Искам да го направя.
— Аз обаче не искам.
— Защо?
— Имате ли нужда от нещо друго?
— Бих искал да науча резултатите от разследването ви.
— Елате пак утре следобед. Ще видим докъде ще стигнем.
— Ще ме заведете ли до склада за отпадъци да видя колата?
— Мисля, че можем да се отбием. Но засега да тръгваме. Ще ви изпратя.