— Да.
— И Кейт е дошла тук с агент…
— Бил Евънс.
— … на строго секретно разследване.
— Точно така.
— Бих искал да ви помогна. Желаете ли помощта ми?
— Разбира се, Арнолд.
— Добре. Да започнем с основните неща. Как изглежда Кейт?
Итън се облегна назад в стола си.
Кейт.
През последната година толкова се беше старал да не мисли за нея, че му трябваше известно време, за да си представи лицето й. Споменът беше като отваряне на рана, която тъкмо е започнала да се затваря.
— Висока около метър и шейсет. Към четиресет и пет килограма.
— Дребничка, а?
— Най-добрият служител, когото съм виждал. Последния път, когато я видях, беше с къса кафява коса, но може да я е пуснала дълга. Сини очи. Рядко красива.
Господи, още можеше да я усети.
— Някакви отличителни белези?
— Всъщност, да. Има едва забележимо родилно петно на бузата. С цвят на кафе с мляко, голямо колкото монета от пет цента.
— Ще уведомя заместниците си. Може да направим портрет и да го пуснем из града.
— Би било чудесно.
— Та защо, казахте, че са я преместили от Сиатъл?
— Не съм казвал защо.
— Е, знаете ли причината?
— Говореше се, че заради някакви вътрешни рокади. Бих искал да видя колата.
— Колата ли?
— Черният линкълн, с който катастрофирах.
— О, разбира се.
— Къде мога да я намеря?
— Има двор за отпадъци в покрайнините. — Шерифът стана. — Какъв беше онзи адрес?
— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Ще ви заведа.
— Не е нужно.
— Искам да го направя.
— Аз обаче не искам.
— Защо?
— Имате ли нужда от нещо друго?
— Бих искал да науча резултатите от разследването ви.
— Елате пак утре следобед. Ще видим докъде ще стигнем.
— Ще ме заведете ли до склада за отпадъци да видя колата?
— Мисля, че можем да се отбием. Но засега да тръгваме. Ще ви изпратя.
Сакото и ризата на Итън като че ли миришеха не чак толкова зле, когато ги облече и тръгна по улицата, отдалечавайки се от шерифския участък на Уейуърд Пайнс. Още вонеше, но реши, че противната миризма на разложено ще привлече по-малко внимание, отколкото човек, вървящ из града само по официални панталони.
Движеше се колкото се може по-енергично, но замайването продължаваше да идва на вълни, главата го болеше ужасно и всяка стъпка причиняваше нова агония във всички краища на черепа му.
„Биергартен“ беше отворена и празна, ако не се брои един отегчен на вид барман, който седеше зад бара и четеше книжка с меки корици — един от ранните романи на Ф. Пол Уилсън.
— Бевърли вечерна смяна ли е?
Мъжът вдигна пръст.
Минаха десет секунди, докато си дочете абзаца.
Накрая затвори книгата и насочи цялото си внимание към Итън.
— Какво ще пиете?
— Нищо. Търся жената, която беше на бара снощи. Името й е Бевърли. Красива брюнетка. На около трийсет и пет. Доста висока.
Барманът слезе от стола си и остави книгата на бара. Дългата му посивяваща коса бе с цвета на мръсна съдомиялна и беше прибрана на опашка.
— Тук ли сте били? В това заведение? Снощи?
— Да, тук — отвърна Итън.
— И твърдите, че на бара е имало висока брюнетка?
— Точно така. Казваше се Бевърли.
Мъжът поклати глава и Итън долови нещо като подигравка в усмивката му.
— Има двама души на заплата, които държат бара. Един тип на име Стив и аз.
— Не, онази жена ме обслужи снощи. Ядох чийзбургер и седях ето там. — Итън посочи стола в ъгъла.
— Не го приемай навътре, приятел, но колко беше изпил?
— Не бях пил. И не съм ти приятел. Аз съм федерален агент. И знам, че снощи бях тук, както и кой ме обслужи.
— Съжалявам, не знам какво да ви кажа. Мисля, че сте били в друг ресторант.
— Не, аз…
Изведнъж всичко се размаза.
Итън заби пръсти в слепоочията си.
Усещаше пулса си в темпоралната артерия, всеки тласък носеше пристъп от онези студени удари в главата, които имаше като дете — мимолетна пронизваща болка, идваща след прекалено лакома хапка сладолед.
— Сър? Сър, добре ли сте?
Итън залитна назад от бара.