— Беше тук — успя да каже той. — Сигурен съм. Не знам защо правите…
В следващия момент стоеше отвън с ръце на коленете, превит над локва повръщано на тротоара. Бързо осъзна, че повръщаното е от него — гърлото му още гореше от стомашния сок.
Изправи се и изтри уста с ръкава на сакото си.
Слънцето вече се беше скрило зад скалите и вечерният хлад се спускаше над градчето.
Имаше неща за вършене — да открие Бевърли, да издири екипа от „Бърза помощ“ и да си прибере нещата — но единственото, което му се искаше в момента, бе да се свие на кълбо в някоя тъмна стая. Да приспи болката. Объркването. И онова чувство, което беше в основата на всичко и ставаше все по-трудно и по-трудно за игнориране.
Ужасът.
Засилващото се чувство, че нещо не е, ама изобщо не е наред.
Изкачи с препъване каменните стъпала и бутна вратата на хотела.
Камината топлеше лобито.
Млада двойка беше заела едно от канапенцата до камината и пиеше шампанско. Вероятно бяха на романтична ваканция и се наслаждаваха на един напълно различен Уейуърд Пайнс.
Мъж в смокинг седеше на пианото и свиреше „Винаги гледай откъм светлата страна на живота“.
Итън се добра до рецепцията и се съсредоточи да се усмихне въпреки болката.
Същата служителка, която го беше изгонила от стаята сутринта, започна да говори още преди да е вдигнала поглед.
— Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви…
Млъкна, когато видя Итън.
— Здрасти, Лиза.
— Впечатлена съм — каза тя.
— Впечатлена?
— Върнахте се да платите. Твърдяхте, че ще го направите, но честно казано, не мислех, че ще ви видя отново. Извинете ме за…
— Не, вижте, не успях да намеря портфейла си през деня.
— Искате да кажете, че не сте дошли, за да платите престоя си тук? Както обещахте неведнъж?
Итън затвори очи и пое дъх през мъчителната болка.
— Лиза, не можете да си представите какъв ден имах. Просто искам да полегна за няколко часа. Дори не ми е нужна стая за цялата нощ. Само място, където да си проясня главата и да поспя. Изпитвам ужасна болка.
— Чакайте малко. — Тя стана от стола си и се наведе към него над тезгяха. — Не само че не можете да платите, а и искате отново стая, така ли?
— Нямам къде другаде да отида.
— Вие ме излъгахте.
— Съжалявам. Наистина си мислех, че ще успея да…
— Разбирате ли, че рискувах ужасно много заради вас? Че бих могла да изгубя работата си?
— Съжалявам, не исках да…
— Махайте се.
— Моля?
— Не ме ли чухте?
— Нямам къде да отида, Лиза. Нямам телефон. Нямам пари. Не съм ял от снощи и…
— Хайде пак да ми обясните как точно всичко това е и мой проблем.
— Просто трябва да полегна за няколко часа. Умолявам ви.
— Вижте, вече ви обясних съвсем ясно. А сега е време да си вървите.
Итън не помръдна. Взираше се в нея с надеждата, че ще види болката в очите му и ще се смили над него.
Вместо това Лиза вдигна телефона и започна да набира.
— Какво правите? — попита Итън.
— Обаждам се на шерифа.
— Добре, добре. — Той вдигна ръце, сякаш се предава, и отстъпи от рецепцията. — Отивам си.
Когато стигна до вратата. Лиза извика след него:
— И никога повече да не съм ви видяла тук.
Итън едва не падна по стълбите. Когато стигна до тротоара, вече му се виеше свят. Уличните лампи и светлините на минаващите автомобили започваха да се въртят около него. Усети как силата изтича от краката му, сякаш някой е отпушил канал.
Въпреки всичко тръгна по тротоара и видя, че червената постройка се издига на осем пресечки оттук. Все още се страхуваше от нея, но вече наистина се нуждаеше от болница. Искаше легло, сън, лекарства. Всичко, което би спряло болката му.
Трябваше или да иде в болницата, или да спи навън — в някоя пресечка или парк, под открито небе.
Но болницата се намираше на осем преки, всяка крачка изискваше огромен разход на енергия, а светлините се разпадаха навсякъде около него — размазаните дълги опашки ставаха по-ярки, по-натрапчиви, изкривяваха зрението му и вече виждаше света като нощна снимка на град, в която светлините на автомобилите са се превърнали в ослепителни дълги линии, а уличните лампи пламтят като горелки.
Блъсна се в някого.