— И мислиш, че досега би трябвало да се е обадил или…
— Именно. Съжалявам.
— Не, това е… — Той й подаде кърпичка и тя плака в нея известно време, след което избърса очите си. — Толкова е трудно… да не знаеш. Преди се молех да е все още жив. Сега се моля само за тяло. Нещо веществено, което да отговори на въпросите ми и да ми позволи да продължа нататък. Мога ли да те попитам нещо, Адам?
— Разбира се.
— Според теб какво е станало?
— Може би сега не е времето…
— Моля те.
Хаслър допи бирата си.
Отиде до бъчонката, напълни чашата си и се върна.
— Като отправна точка да вземем онова, което знаем, става ли? Итън е пристигнал в Бойси с директен полет от Сиатъл в осем и половина сутринта на двайсет и четвърти септември миналата година. Отишъл е във филиала в центъра и се е срещнал с агент Сталингс и екипа му. Провели са среща, продължила два и половина часа, след което Итън и Сталингс са заминали от Бойси някъде към единайсет и петнайсет.
— И са тръгнали за Уейуърд Пайнс да разследват…
— Наред с другите неща, изчезването на агент Бил Евънс и Кейт Хюсън.
Само споменаването на името й беше като нож между ребрата.
На Тереза изведнъж й се прииска още едно питие.
— За последен път Итън е говорил с теб по мобилния в един и двайсет от Лоумън, Айдахо, където са спрели да заредят — продължи Хаслър.
— Връзката беше лоша, защото бяха в планините.
— Тогава са се намирали на един час път от Уейуърд Пайнс.
— Последните му думи бяха „Ще ти се обадя довечера от хотела, скъпа“. Опитах се да му кажа довиждане и че го обичам, но прекъсна.
— И това е бил последният разговор, който някой е провел с мъжа ти. Поне от онези, които са още живи. Разбира се… знаеш останалото.
Знаеше го и не искаше да го чува никога повече.
В 15:07 на едно кръстовище в Уейуърд Пайнс агент Сталингс засякъл камион влекач. Бил убит моментално, а предницата била смазана до такава степен, че се наложило да преместят колата другаде, за да извадят тялото на Итън. Само че след като махнали вратата и срязали покрива, намерили купето празно.
— Има и друга причина да дойда, Тереза. Исках да ти съобщя една новина. Както знаеш, не сме доволни от вътрешния оглед, който направихме на колата на Сталингс.
— Да.
— Обърнах се за помощ към КОДИС1, екипа за научен анализ на ФБР. Там правят изумителни неща, най-добрите са. Тъкмо приключиха едноседмичното проучване на колата.
— И…
— Утре мога да ти пратя доклада им по електронната поща, но казано с две думи, не са намерили нищо.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не са намерили нищо. Нито следа от кожни клетки, кръв, косми или пот. Не са намерили дори така наречената деградирала ДНК. Ако Итън е бил в колата през трите часа път от Бойси до Уейуърд Пайнс, екипът най-малкото щеше да открие някакви молекулярни следи от него.
— Но как е възможно това?
— Още не знам.
Тереза се хвана за парапета и се изправи с мъка.
Отиде до импровизирания бар.
Дори не си направи труда да си забърква джин с тоник. Просто сипа малко лед в една чаша и я напълни с водка.
Отпи дълга глътка и се върна несигурно при стълбите.
— Не знам как да смеля това, Адам — рече тя и със следващата глътка осъзна, че това ще е питието, което определено ще й дойде в повече.
— Аз също не знам. Попита ме какво е станало според мен, нали?
— Да?
— Нямам никакви отговори. Засега. Да си остане между нас, но сега отново проучваме внимателно агент Сталингс. Както и всички, които са имали достъп до местопроизшествието преди пристигането ми на място. Но засега удряме на камък. А и както знаеш, всичко това се случи преди повече от година.
— Нещо не е наред — рече тя.
Хаслър я изгледа. В очите му се четеше тревога.
— Определено — каза той.
Тереза го изпрати до колата и остана на мократа улица под дъжда, загледана как светлините на стоповете се смаляват и изчезват през върха на хълма.
По цялата улица се виждаха лампичките на коледните дървета на съседите. С Бен още не бяха украсили тяхната елха и Тереза се съмняваше, че изобщо ще го направят тази година. Щеше да прилича твърде много на приемане на този кошмар, последно признание, че Итън никога няма да се прибере у дома.