Привлича я към себе си.
Болката и срамът от всичко, което й е причинил, още са живи. Не е сигурен, но подозира, че ако тя му бе сторила същото, с него вече щеше да е свършено, възхищава се на любовта й към него. На верността й. Изобщо не ги заслужава и това само засилва чувството му за срам.
— Ще ида да го видя — прошепва Итън.
— Добре.
— Когато сляза обратно, ще останеш ли с мен, докато вечерям?
— Разбира се.
Той мята палтото си на парапета, събува черните си обувки и тихо се качва по стълбите, като прескача скърцащото пето стъпало.
Нататък дъските са добре заковани и не след дълго той стои пред спалнята и открехва вратата, докато ивицата светлина не осветява пространството между прага и касата на прозореца.
За петия рожден ден на Бен бяха изрисували стаята му като космос. Чернота. Звезди. Вихрушки на далечни галактики. Планети. Тук-там по някоя космическа сонда или ракета. Реещ се в безвъздушното пространство астронавт.
Синът му спи сред безпорядък от одеяла, стиснал в ръка малкия си трофей — пластмасово боядисано със златна боя момче, ритащо футболна топка.
Итън тихо пристъпва напред, като избягва парчета от „Лего“ и други играчки.
Прикляка край леглото.
Очите му са свикнали достатъчно с тъмното, за да различи детайлите от лицето на Бенджамин.
Мекота.
Спокойствие.
В момента са затворени, но очите му са същите като на майка му — бадемови.
А устата му е като на Итън.
Коленичил в тъмното до леглото на сина си, който скоро ще стане на шест, Итън изпитва осезаема болка, че напълно е пропуснал още един ден от живота му.
Момчето му е най-съвършеното и най-прекрасно нещо, което е виждал някога, и той остро чувства неумолимия ход на хилядите моменти с този малък човек, който ще стане мъж по-скоро, отколкото може да си представи.
Докосва бузата на Бен с опакото на дланта си.
Навежда се и целува момчето по челото.
Прибира кичур коса зад ухото му.
— Толкова се гордея с теб — прошепва той. — Дори не можеш да си представиш.
Миналата година, на сутринта в последния ден от живота си, преди да умре от старост и пневмония в старческия дом, баща му го беше попитал с дрезгав глас:
— Прекарваш ли достатъчно време със сина си?
— Колкото мога — беше отвърнал той, но баща му прочете лъжата в очите му.
— Ти ще изгубиш. Итън. Ще дойде ден, когато ще порасне и ще бъде твърде късно. Ще си готов да дадеш всичко на света, за да можеш да прекараш и един час със сина си като момче. Да го прегърнеш. Да му почетеш. Да играеш на топка с някого, в чиито очи не можеш да направиш нищо лошо. Той още не вижда недостатъците ти. Гледа те с чиста любов, а тя няма да продължи дълго, така че му се радвай, докато я има.
Итън често си мисли за този разговор, най-вече през нощта, докато всички около него спят, а животът профучава със скоростта на светлината. Бремето на сметките, бъдещите и миналите провали и всички онези моменти, в които го няма, цялата изгубена радост — всичко това тежи като камък на гърдите му.
— Чуваш ли ме? Итън?
Понякога има чувството, че не може да си поеме дъх.
Понякога мислите му препускат така бързо, че трябва да намери един идеален спомен.
И да се вкопчи в него.
Като в спасителен пояс.
— Итън, искам да се хванеш за гласа ми и да го оставиш да те върне в съзнание.
Връща се към него отново и отново, докато безпокойството отшумява, идва умората и той най-сетне може да заспи.
— Знам, че е трудно, но трябва да опиташ.
Да потъне в единствената част от дните си, която може да му предложи покой…