— Итън.
В сънищата.
Очите му рязко се отвориха.
Към лицето му бе насочена светлина — малка, фокусирана, ослепително ярка синя точка.
Фенерче.
Примигна, светлината изчезна и когато отвори отново очи, някакъв мъж се бе надвесил на педя от лицето му и го гледаше през очилата си със златни рамки.
Малки черни очи.
Бръсната глава.
Леко посребрената брада беше единственият признак за възрастта на мъжа. Иначе кожата му бе гладка и чиста.
Той се усмихна, показвайки малки съвършени бели зъби.
— Сега вече ме чувате, нали?
В тона му имаше нещо официално. Намек за учтивост.
Итън кимна.
— Знаете ли къде се намирате?
Итън се замисли за момент — беше сънувал Сиатъл, Тереза и Бен.
— Да започнем с нещо друго. Знаете ли как се казвате? — попита го мъжът.
— Итън Бърк.
— Много добре. И тъй, знаете ли къде се намирате, Итън?
Усещаше отговора в ума си, но също и объркването — сякаш няколко реалности се надпреварваха помежду си.
В една от тях се намираше в Сиатъл.
В друга лежеше в болница.
В трета беше в идилично планинско градче на име… на мястото на името имаше празнина.
— Итън.
— Да?
— Ако ви кажа, че се намирате в болница в Уейуърд Пайнс, това ще отприщи ли нещо?
Не само че отприщи нещо, а върна всичко на мястото му изведнъж, като внезапен удар на център-нападател. Спомените за последните четири дни се подредиха в поредица от събития, в които беше сигурен.
— Добре — рече Итън. — Добре. Спомням си.
— Всичко ли?
— Така мисля.
— Какъв е последният ви спомен?
Нужни му бяха няколко секунди да го изрови и да махне паяжините от синапсите си, но се справи.
— Имах ужасно главоболие. Седях на тротоара на Главната улица и…
— И сте изгубили съзнание.
— Именно.
— Още ли ви мъчи главоболие?
— Не, изчезнало е.
— Аз съм доктор Дженкинс.
Мъжът стисна ръката му и се настани на един стол до леглото.
— Какъв доктор сте? — попита Итън.
— Психиатър. Итън, искам да ми отговорите на няколко въпроса, ако нямате нищо против. Казали сте някои интересни неща на доктор Майтър и сестрата, когато са ви довели тук. Знаете ли какво имам предвид?
— Не.
— Говорили сте за труп в една къща в града. И че не сте успели да се свържете със семейството си.
— Не си спомням да съм разговарял със сестра или лекар.
— Не сте били на себе си. Итън, имате ли психически заболявания?
Досега Итън беше легнал в леглото.
Сега се надигна с мъка.
Между щорите проникваше ярка слънчева светлина.
Беше ден.
На някакво първично ниво се зарадва, че е така.
— Що за въпрос е това? — попита той.
— От онези, за които ми плащат. Озовали сте се тук снощи без портфейл, без документи…
— Преди няколко дни ме измъкнаха от автомобилна катастрофа и или шерифът, или от „Бърза помощ“ не са си свършили шибаната работа. И сега съм тук без телефон, без пари и без документи. Не съм си изгубил портфейла.
— Успокойте се, Итън, никой не казва, че сте направили нещо лошо. И тъй, искам да отговорите на въпроса ми. Имате ли психични заболявания?
— Не.
— А някой ваш роднина да е страдал от такива?
— Не.
— Да сте страдали от посттравматичен стрес?
— Не.
— Но вие сте участвали във втората война в Залива.
— Откъде знаете това?
Дженкинс посочи към врата му.
Итън погледна към гърдите си и видя табелката на верижката й. Странно. Открай време я държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Не помнеше кога я беше слагал за последен път. Не мислеше, че я е взел на тръгване, и определено не помнеше да я е слагал в багажа си или да е възнамерявал да я носи.
Погледна името си, званието, номера на социалната си осигуровка, кръвната група и религиозните предпочитания („Без религ. предп“.), гравирани върху неръждаемата стомана.
Старши подофицер Итън Бърк.
— Итън?
— Какво?
— Служили сте във втората война в Залива, нали?
— Да, летях на UH-60.
— Какво е това?
— Хеликоптер „Блек Хоук“.