— Значи сте участвали в бойни действия?
— Да.
— Интензивни ли?
— Може да се каже.
— Ранявали ли са ви?
— Не разбирам какво общо има това с…
— Просто отговорете на въпроса ми, ако обичате.
— Свалиха ме във втората битка при Фалуджа през зимата на две хиляди и четвърта. Беше операция за евакуиране и току-що бяхме натоварили ранени морски пехотинци.
— Имаше ли убити?
Итън пое дълбоко дъх.
Издиша.
Ако трябваше да е честен, въпросът го бе изненадал и изведнъж откри, че събира кураж за поредицата от картини, за справянето, с които бяха отишли много психотерапевтични сесии.
Ударната вълна, когато ракетният снаряд експлодира зад него.
Откъснатата опашна част и отказващият ротор на височина четиресет и пет метра над улицата.
Внезапната центробежна сила, когато хеликоптерът започва да се върти като пумпал.
Полуделите уреди.
Невъзможността да помръдне лоста за управление.
Сблъсъкът, който се оказва далеч не толкова лош, колкото е очаквал.
Изгубва съзнание само за половин минута.
Ремъкът на седалката е заял, не може да стигне до ножа си.
— Итън. Имаше ли убити?
Куршумите на бунтовниците вече разкъсват обшивката на хеликоптера. Някой стреля с АК.
През спуканото стъкло вижда как двама медици се отдалечават, накуцвайки, от машината.
Абсолютно замаяни и не на себе си.
— Итън…
Насочват се право към ротора с четирите му перки, който все още се върти достатъчно бързо.
Край.
Няма ги.
Кръв се стича по стъклото на кабината.
Още стрелба.
Бунтовниците приближават.
— Итън?
— Всички, с изключение на мен бяха убити — каза Итън.
— Значи вие сте били единственият оцелял?
— Точно така. Бях заловен.
Дженкинс надраска нещо в бележника си с кожена подвързия.
— Трябва да ви задам още няколко въпроса, Итън. Колкото по-честно отговорите, толкова повече шансове ще имам да ви помогна, а аз искам само това. Чували ли сте гласове?
Итън се опита да се овладее.
— Майтапите ли се?
— Ако можете просто да отговорите…
— Не.
Дженкинс си записа.
— Да сте имали проблеми с говора? Например да оплитате или смесвате думите?
— Не. Освен това не страдам от делюзии. И нямам халюцинации или…
— Е, не бихте могли да знаете дали халюцинирате, нали така? Бихте повярвали, че нещата, които виждате и чувате, са истински. Например, ако халюцинирате мен, тази болнична стая и целия този разговор, не бихте могли да направите разлика, нали?
Итън спусна краката си на пода.
— Къде отивате? — попита Дженкинс.
Итън тръгна към гардероба.
Движеше се нестабилно на слабите си крака.
— Състоянието ви не ви позволява да напуснете, Итън. Все още разчитат данните от скенера ви. Възможно е да имате вътрешночерепно нараняване и да не знаем колко тежко е то. Трябва да продължим изследванията.
— Ще се изследвам. Само че не тук. Не и в този град.
Итън отвори вратата на гардероба и свали костюма си от закачалката.
— Влезли сте в шерифския участък без риза. Вярно ли е?
Итън облече бялата си риза, която изглеждаше изпрана след последния път, когато я бе носил. Вонята на разлагащ се труп беше сменена с аромата на прах за пране.
— Вонеше — каза Итън. — Миришеше като мъртвеца, когото…
— Имате предвид онзи в изоставената къща, когото сте намерили според твърденията ви.
— Не са твърдения. Намерих го.
— И освен това сте отишли в дома на Мак и Джейн Скози, които не познавате, и сте тормозили с приказките си господин Скози на верандата му. Това вярно ли е?
Итън започна да закопчава копчетата. Треперещите му пръсти се опитваха да налучкат дупките. Закопча се накриво, но не му пукаше. Облечи се. Излез оттук. Разкарай се от това място.
— Не е разумно да се мотаете насам-натам е потенциална мозъчна травма — заяви Дженкинс. Беше станал от стола си.