— Нещо тук не е наред — каза Итън.
— Знам, точно това се опитвам да…
— Не. Този град. Хората. Вие. Нещо не е наред и ако си мислите, че ще седя тук и ще ви позволя да се ебавате с мен дори секунда повече…
— Не се ебавам с вас, Итън. Никой не го прави. Имате ли представа колко параноични са думите ви? Просто се опитвам да определя дали нямате пристъп на психоза.
— Е, нямам.
Итън нахлузи панталоните си, закопча ги, наведе се за обувките.
— Простете, че не приемам вашата дума. „Ненормално състояние на ума, характеризирано най-общо като загуба на контакт с реалността“. Това е учебникарското определение на психозата, Итън. Възможно е да е била причинена от автомобилната катастрофа. От това, че сте станали свидетел на смъртта на партньора ви. Или на някаква потисната травма от войната, която е излязла наяве.
— Махайте се от стаята ми — каза Итън.
— Итън, животът ви може да е…
Итън погледна към Дженкинс. Нещо в погледа му и в езика на тялото явно намекваше, че наистина може да прибегне към насилие, защото очите на психиатъра станаха като паници и той най-сетне си затвори устата.
Сестра Пам вдигна поглед от документите на бюрото.
— Господин Бърк, какво правите извън стаята си, че и облечен, за бога?
— Напускам.
— Напускате? — Каза го така, сякаш не можеше да проумее думата. — Болницата ли?
— Уейуърд Пайнс.
— Но състоянието ви не ви позволява дори да…
— Искам си личните вещи, веднага. Шерифът ми каза, че екипът от „Бърза помощ“ вероятно ги е взел от колата.
— Мислех си, че са у шерифа.
— Не са.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Е, ще вляза в ролята на Нанси Дрю2 и…
— Престанете да ми губите времето. Знаете ли къде са нещата ми?
— Не.
Итън й обърна гръб и закрачи.
Сестра Пам извика името му.
Той спря при асансьора и натисна бутона със стрелка надолу.
Тя идваше — чуваше бързите й стъпки по линолеума на карета.
Обърна се и я загледа как приближава в онази своя чудесна старомодна сестринска униформа.
Пам спря недалеч от него.
Когато я беше видял за първи път, бе сметнал, че е с десетина сантиметра по-висока. И с няколко години по-възрастна.
— Не мога да ви пусна да си тръгнете, Итън — каза тя. — Не и докато не разберем какво ви има.
Вратата на асансьора се отвори със скърцане.
Итън отстъпи назад и се озова в кабината.
— Благодаря за помощта и загрижеността — каза той и натисна бутон П три пъти, докато не светна. — Но мисля, че разбрах.
— Какво?
— На този град му има нещо.
Пам сложи крак на прага и спря вратата.
— Итън. Моля ви. Не мислите ясно.
— Махнете си крака.
— Тревожа се за вас. Всички се тревожим.
Беше се облегнал на стената. Сега се отблъсна от нея и пристъпи напред, спря на сантиметри от Пам и впери поглед в нея през процепа на вратата.
Погледна надолу и побутна върха на бялата й обувка с върха на своята черна.
Известно време тя удържа и Итън започна да се пита дали няма да му се наложи да прибегне до сила, за да я накара да отстъпи.
Накрая тя дръпна крака си.
Спря на тротоара и се огледа. Градчето изглеждаше доста притихнало за късния следобед. Не можеше да чуе нито една кола. Всъщност не се чуваше нищо, освен песните на птиците и шумоленето на вятъра в короните на трите високи бора, които се издигаха над тревната площ пред болницата.
Излезе на средата на улицата.
Отново спря и се заслуша.
Слънцето грееше приятно лицето му.
Лекият ветрец бе приятно хладен.
Погледна към небето. Сякаш бе направено от тъмносин кристал.
Без облаци.
Абсолютно съвършено.
Безспорно мястото беше прекрасно, но за първи път тези скални стени, които ограждаха долината, будеха в него нещо различно от благоговение. Не можеше да обясни защо, но го изпълваха със страх. С някакъв смътен, неясен ужас.
Почувства се… странно.
Може би наистина имаше травма. А може би не.
Може би изолацията от външния свят през последните пет дни започваше да си казва своето.
Без айфон, без интернет, без Фейсбук.
Изглеждаше невъзможно, като се замисли — да няма контакт със семейството си, с Хаслър, с никого извън Уейуърд Пайнс.