— Здравейте — каза тя.
Беше облечена в пола, която се спускаше под коленете й, червени обувки с нисък ток и карирана блуза. Косата й беше къса и със старомодна прическа, като от комедиен сериал от 50-те.
— Здрасти — каза Итън.
— Дошли сте да се включите в малкото квартално парти ли?
— Честно казано, миризмата на печено ме привлече насам.
— Аз съм Нанси. — Жената се отдели от групата и протегна ръка.
Той я пое.
— Итън.
— Нов ли сте? — попита тя.
— Пристигнах преди няколко дни.
— И как ви се харесва малкото ни селце?
— Имате чудесно градче. Много гостоприемно и топло.
— Еха. Май в края на краищата ще ви нахраним.
Тя се разсмя.
— Тук ли живеете? — попита Итън.
— Всички живеем в района. Опитваме се да се събираме на гощавка поне веднъж седмично.
— Досущ като в Мейбери.3
Жената се изчерви.
— Е, какво правите в Уейуърд Пайнс, Итън? — попита тя.
— Обикновен турист съм.
— Сигурно е чудесно. Дори не мога да си спомня последната си отпуска.
Итън посочи към планините около тях.
— Щом живеете на подобно място, защо ви е изобщо да го напускате?
— Искате ли чаша лимонада? — предложи му Наиси. — Домашна е и е превъзходна.
— С удоволствие.
Тя докосна ръката му.
— Веднага се връщам. После ще ви представя на останалите.
Докато Нанси отиваше към хладилниците, Итън погледна към другите жени, търсейки момент да се включи в разговора.
Най-възрастната от групата, напълно побеляла, се смееше на нещо и точно когато Итън си помисли, че е чувал този смях и преди, тя отметна спускащата се до раменете й коса зад ушите си.
Родилното петно колкото монета от пет цента накара сърцето му да спре.
Не можеше да бъде, но…
Същата височина.
Същото телосложение.
Жената заговори и гласът й му беше почти стопроцентово познат. Тя се дръпна от групата жени и посочи най-младата с дяволита усмивка.
— Ще запомня това, Кристин.
Итън я загледа как се обръща и отива към по-далечната пясъчна яма, където сплете пръста с пръстите на висок широкоплещест мъж с гъста, вълниста сребърна коса.
— Хайде, Харолд, ще изпуснем шоуто.
Тя се опита да го издърпа след себе си.
— Само още едно хвърляне — запротестира той.
Жената го пусна и Итън стоеше онемял, докато Харолд вдигна една подкова от пясъка, прицели се внимателно и я метна.
Подковата полетя над тревата и се наниза на металния прът.
Отборът на Харолд нададе радостни викове. Той се поклони театрално във всички посоки и се остави на белокосата жена да го отведе от партито.
Приятелите им пожелаха лека нощ.
— Итън, ето ви лимонадата. — Нанси му подаде чаша.
— Извинете, но трябва да вървя.
Той се обърна и се върна обратно на улицата.
— Няма ли да останете и да хапнете? — извика Нанси след него.
Когато Итън стигна ъгъла, възрастната двойка беше на цяла пресечка пред него.
Той ускори крачка.
Вървя след тях няколко преки. Двамата се разхождаха като хора, които нямат никакви грижи на този свят, хванати за ръце, а смехът им се носеше нагоре към боровете.
Завиха на следващата улица и изчезнаха.
Итън изтича в тръс до ъгъла.
От двете страни на улицата се издигаха старомодни викториански къщи.
Мъжът и жената не се виждаха никакви.
Някъде по-нататък се затвори врата. Итън забеляза къщата, от която долетя звукът — зелена, с бели первази. Веранда с люлка. Третата отляво.
Пресече улицата и тръгна по тротоара, докато не се озова пред нея.
Мъничък преден двор с безупречна зелена трева. Веранда под сянката на стар бор. Върху пощенската кутия имаше непозната фамилия. Постави ръце на оградата. Свечеряваше се. Лампите тъкмо започваха да светят в околните къщи. От време на време от някой отворен прозорец долитаха откъси от разговор.
Долината тънеше в тишина и се охлаждаше, а високите части на планините улавяха последната светлина на деня.
Вдигна резето и отвори портата.
Тръгна по старата каменна пътека към верандата.
3
Фиктивно градче от „Шоуто на Лили Грифит“ (1960–1968), в което почти всички жители са бели. — Б.пр.