Стъпалата изскърцаха под тежестта му.
Застана пред входната врата.
От другата страна се чуваха гласове.
Стъпки.
Част от него не искаше да ги безпокои.
Почука леко на външната врата и отстъпи крачка назад.
Изчака цяла минута, но никой не се появи.
Втория път почука по-силно.
Чуха се приближаващи стъпки. Ключалката изщрака. Дървената врата се отвори.
Широкоплещестият мъж го погледна през стъклото.
— Мога ли да ви помогна?
Итън искаше само да я види отблизо, на светлината на верандата. Да се увери, че не е тя, че не се е побъркал. И да продължи нататък с безбройните си други проблеми в този град.
— Търся Кейт.
За момент мъжът го гледаше мълчаливо.
Накрая отвори стъклената врата.
— Кой сте вие?
— Итън.
— Кой?
— Стар приятел.
Мъжът отстъпи обратно в къщата и завъртя глава.
— Скъпа, би ли дошла на входа за малко?
Итън не успя да чуе добре отговора й.
— Нямам представа — каза мъжът.
И тогава тя се появи — сянка в края на коридора към кухнята. Мина за момент под светлината на една лампа и продължи боса през дневната към вратата.
Мъжът се дръпна настрани и тя зае мястото му.
Итън впери поглед в нея през стъклената врата.
Затвори очи и ги отвори отново. Още стоеше на верандата, а тя все така беше зад стъклото. Невъзможно.
— Да? — каза тя.
Тези очи.
Нямаше как да ги сбърка.
— Кейт?
— Да?
— Хюсън?
— Това беше моминското ми име.
— Боже мой.
— Извинете… познаваме ли се?
Итън не можеше да откъсне поглед от нея.
— Аз съм — каза той. — Итън. Дойдох да те търся, Кейт.
— Мисля, че ме бъркате с някоя друга.
— Бих те познал навсякъде. И на всяка възраст.
Тя погледна през рамо.
— Всичко е наред, Чарлз. След малко идвам.
Кейт отвори вратата и стъпи на изтривалката. Беше облечена в кремави панталони и избеляла синя блуза без ръкави.
Носеше годежен пръстен.
Миришеше като Кейт.
Но беше стара.
— Какво става? — попита Итън.
Тя го хвана за ръка и го поведе към люлката в края на верандата.
Седнаха.
Къщата й се намираше на малко възвишение с изглед към долината и градчето. Всички околни къщи вече светеха и на небето се бяха появили три звезди.
Откъм един храст се чу щурец или запис на щурец.
— Кейт…
Тя постави ръка върху крака му, стисна леко и се наведе към него.
— Наблюдават ни.
— Кой?
— Шшш. — Със съвсем леко движение на пръста посочи към тавана и прошепна: — И ни слушат.
— Какво е станало с теб? — попита Итън.
— Още съм красива, не мислиш ли? — Саркастичният, хаплив тон си беше типичен за Кейт. Тя се загледа за известно време в скута си и когато вдигна глава, очите й блестяха от напиращите сълзи. — Когато вечер заставам пред огледалото и се реша, още си мисля за ръцете ти по тялото ми. Нещата не са такива, каквито бяха навремето.
— На колко си години, Кейт?
— Вече не знам. Трудно е да ги следя.
— Дойдох да те търся преди четири дни. Изгубиха контакт с теб и Евънс и ме пратиха да те намеря. Евънс е мъртъв. — Новината като че ли изобщо не й подейства. — Защо бяхте дошли с Бил?
Тя само поклати глава.
— Какво става тук, Кейт?
— Не зная.
— Но ти живееш тук.
— Да.
— Откога?
— От години.
— Това е невъзможно. — Итън стана. В главата му беше пълна каша.
— Нямам отговори за теб, Итън.
— Трябва ми телефон, кола, пистолет, ако имаш…
— Не мога, Итън. — Тя също се изправи. — Трябва да си вървиш.
— Кейт…
— Веднага.
Той хвана ръцете й.
— Била си ти, когато изгубих съзнание снощи на улицата. — Загледа се в лицето й. Имаше бръчки по челото и при очите, но въпреки това си оставаше прекрасно. — Знаеш ли какво се е случило с мен?
— Престани. — Тя се опита да се освободи.
— Загазил съм — каза той.
— Знам.
— Кажи ми какво…
— Итън, сега излагаш моя живот на риск. Както и живота на Харолд.