— От кого?
Тя издърпа ръцете си и тръгна към вратата. Когато я стигна, погледна назад и за момент, застанала по лампата, отново му се стори като трийсет и шест годишна.
— Би могъл да бъдеш щастлив, Итън.
— За какво говориш?
— Би могъл да имаш невероятен живот тук.
— Кейт.
Тя отвори вратата и влезе вътре.
— Кейт.
— Какво?
— Полудял ли съм?
— Не — рече тя. — Ни най-малко.
Вратата се затвори и той чу щракането на резето. Отиде до вратата и се загледа в отражението си, донякъде очаквайки да види лицето на шейсетгодишен мъж. Беше си същият, какъвто се знаеше.
Вече не беше гладен.
Нито уморен.
Докато слизаше по стъпалата и вървеше по пътеката към тротоара, чувстваше онова познато стягане в средата на гърдите, което изпитваше малко преди мисия — чувството, което го сполетяваше, докато вървеше към хеликоптера, а техниците зареждаха ракетите „Хелфайър“ и тежката картечница.
Страх.
Видя кола чак на следващата пряка — „Буик льо Сабр“ от средата на 80-те, чието предно стъкло бе покрито със сухи борови птички. Четирите му гуми определено имаха нужда от допълнително въздух.
Вратите бяха заключени.
Итън се промъкна на верандата на най-близката къща и вдигна каменното херувимче, кацнало под единия прозорец. През тънката завеса видя едно малко момче в стаята, седнало на пиано и свирещо някаква великолепна музика. Нотите се лееха на верандата през процепа между повдигнатия прозорец и перваза.
До него седеше жена и обръщаше нотните страници.
Макар и високо само трийсетина сантиметра, херувимчето беше от плътен бетон и тежеше около петнайсет килограма.
Итън го замъкна на улицата.
Просто нямаше как да го направи тихо.
Метна го към прозореца зад мястото на шофьора и ангелът го разби с лекота. Отключи вратата, отвори я, влезе вътре сред парчетата разбито стъкло, прескочи седалката и седна зад волана. Ударът беше обезглавил ангела и Итън грабна главата му от задната седалка.
Два удара бяха достатъчни да счупи пластмасовия кожух под кормилния вал и да оголи цилиндъра на запалването.
В купето беше почти съвсем тъмно.
Работеше пипнешком, пръстите му дърпаха кабелите на стартера.
Пианото беше замлъкнало. Итън погледна към верандата и видя двата силуета да стоят зад завесата.
Извади джобното си ножче, отвори най-голямото острие и сряза двете бели жици, които вероятно захранваха колата. После обели изолацията в краищата и ги съедини.
Таблото светна.
Тъкмо намери тъмната жица на стартера, когато вратата на къщата се отвори.
— Виж прозореца на колата — каза момчешки глас.
Итън обели изолацията в края на жицата, оголвайки медните нишки.
— Стой тук, Елиът — каза жената.
Моля те, моля те, моля те.
Итън докосна жицата на стартера до акумулаторната. Блесна синя искра.
Двигателят се изкашля.
Жената вървеше към него през двора.
— Хайде — промърмори Итън.
Докосна отново жиците и двигателят забумтя.
Веднъж.
Два пъти.
Три пъти.
На четвъртия се закашля и оживя.
Освободи ръчната, превключи на скорост и запали фаровете, докато жената посягаше към вратата и викаше през стъклото.
Итън натисна газта и полетя по улицата.
На първата пряка зави наляво и отпусна педала, намалявайки до по-разумна скорост — не биваше да привлича внимание, трябваше да го вземат за някой, излязъл на приятна вечерна разходка с кола.
Стрелката за бензин показваше, че има четвърт резервоар. Лампичката още не светеше. Нямаше проблем. Разполагаше с достатъчно гориво да се разкара от Уейуърд Пайнс. След като минеше прохода, имаше едно малко градче на около шейсет километра на юг. Лоумън, Айдахо. На самата магистрала. Бяха спрели там, за да заредят. Още си спомняше Сталингс до помпата в черния му костюм. Итън беше отишъл до края на шосето и се бе загледал в изоставените сгради от другата страна — затворен крайпътен ресторант и магазин. Имаше още едно заведение, което все още креташе, но едва-едва. От отдушника на покрива се носеше миризма на олио.
Беше се обадил на Тереза от това място, но връзката беше ужасна.
Едва помнеше разговора. Умът му беше другаде.