— Ало? Ало?
Затвори и отново взе указателя. Първия път беше проверявал фамилиите, търсейки напосоки някоя, която би могла да събуди спомен или емоция. Сега гледаше личните имена, прокарваше пръст по списъка и се опитваше да не обръща внимание на болката в основата на черепа си, която отново започна да напомня за себе си.
Първа страница — нищо.
Втора — нищо.
Трета — нищо.
Към края на шестата страница пръстът му спря.
СКОЗИ Мак и Джейн
403 Източна 3-та, У. Пайнс 83278-559-0196
Прегледа последните две страници — Скози беше единственият Мак в телефонния указател на Уейуърд Пайнс.
Бутна с рамо стъклената врата и излезе в ранната вечер. Слънцето вече бе зад скалния пръстен и светлината в небето бързо отслабваше, а температурата също бе започнала да се понижава.
„Къде ще прекарам нощта?“
Тръгна с олюляване по улицата. Част от него крещеше, че трябва да отиде направо в болницата. Беше му зле. Обезводнен. Гладен. Объркан. Без пукнат цент. Цялото му тяло беше натъртено. И му ставаше все по-трудно да диша с тази замайваща болка, пронизваща ребрата му всеки път, когато дробовете му се разширяваха.
Но нещо друго се противеше на идеята да отиде в болницата и докато се отдалечаваше от центъра към квартала на Мак Скози, той осъзна какво е то.
Отново… страх.
Не знаеше защо. Просто нямаше смисъл. Но не искаше да стъпва в онази болница.
Не и в сегашното си състояние. Нито пък при други обстоятелства.
Беше изключително странен страх. Неопределен. Като да ходиш нощем в гората, без да знаеш със сигурност от какво трябва да се боиш и страхът ти да става още по-силен именно поради тази неяснота.
След още две преки се озова на Трета улица. Гърдите му се стегнаха необяснимо, когато зави и продължи на изток, отдалечавайки се от центъра.
Първата изпречила му се пощенска кутия носеше номер 201.
Доколкото можеше да прецени, домът на Скози би трябвало да се намира само на две преки оттук.
Деца играеха на тревата в двора пред него и се редуваха да тичат през струята на пръскачка. Когато стигна оградата, той се опита да върви изправено и равномерно, но неволно продължи да прехвърля тежестта си повече на дясната си страна, за да облекчи болката в ребрата.
Когато приближи, децата замръзнаха по местата си и го загледаха открито как се тътри покрай тях. На лицата им беше изписана смесица от любопитство и отвращение, която го изпълни с безпокойство.
Мина още една пресечка и продължи по-бавно, като вървеше под клоните на три огромни бора, надвиснали над улицата.
Всички номера на разноцветните викториански къщи в тази част започваха с три.
До дома на Скози оставаше още малко.
Дланите му започваха да се потят и пулсирането в тила му звучеше като дум-дум-дум на бас барабан, заровен някъде дълбоко под земята.
За две секунди светът пред него се размаза.
Стисна очи и когато ги отвори отново, виждаше нормално.
На следващата пресечка спря. Устата му си беше пресъхнала, но сега имаше чувството, че е пълна с памук. Дишаше с мъка, в гърлото му напираше стомашен сок.
„Всичко ще се изясни, когато видиш лицето му.
Трябва да се изясни“.
Предпазливо стъпи на улицата.
С настъпването на вечерта от планините се спускаше мраз и се настаняваше в долината.
От вечерното сияние скалите около Уейуърд Пайнс бяха станали възрозови, с цвета на смрачаващото се небе. Мъжът се опита да намери всичко това за прекрасно и вълнуващо, но болката му попречи.
Възрастни мъж и жена се отдалечаваха от него, хванати за ръка.
С изключение на излязлата на разходка двойка, улицата бе пуста и смълчана, а шумът от центъра бе напълно заглъхнал.
Той пресече гладкия черен асфалт и стъпи на отсрещния тротоар.
Пощенската кутия на номер 401 беше точно пред него.
403 беше следващата.
Вече трябваше да присвива непрекъснато очи, за да вижда нормално и да понася пронизващата болка на мигрената.
Петнайсет мъчителни стъпки и се озова до пощенската кутия на номер 403.
СКОЗИ
Запази равновесие, като се хвана за острите краища на декоративната ограда.
Вдигна резето на портата и я бутна с върха на опърпаната си черна обувка.