Итън избърса струйката кръв, която се стичаше по бузата му от раната над лявата му вежда.
Загледа се към пода.
— Ще ми дадете ли кърпа, моля?
— Не. Ще седиш, ще кървиш и ще отговориш на въпроса ми.
— Когато всичко това приключи и излезете от затвора, ще ви поканя в дома си да ви покажа значката ви. Ще бъде в рамка със стъкло, окачена над камината ми.
Думите ми предизвикаха лъчезарна усмивка.
— Така ли си мислиш?
— Вие нападнахте федерален агент. С кариерата ви е свършено.
— Кажи ми пак, Итън, как точно разбра за трупа на номер шестстотин и четири? И без онези глупости за изчезналата барманка.
— Какви ги говорите?
— Истината.
— Вече ви казах истината.
— Сериозно? Още ли искаш да вървиш в тази посока? Защото отидох до кръчмата. — Поуп забарабани с пръсти по масата. — Изобщо нямат жена барман в персонала и никой не те е виждал преди четири вечери.
— Някой лъже.
— Така че се питам… защо си дошъл в Уейуърд Пайнс?
— Казах ви.
— За да разследваш? — Последната дума беше съпроводена с кавички във въздуха.
Итън пое дълбоко дъх. Гневът затрака в гърдите му като пясък в кух череп. Главата отново го цепеше ужасно и той знаеше, че отчасти болката се дължи на травмата по лицето, осигурена му така любезно от Поуп. Но освен това я чувстваше като онова старо и познато пулсиране в основата на черепа, което го мъчеше, откакто се беше събудил до реката, без да знае кой с. Имаше и още нещо — смущаващото усещане на дежавю, свързано с разпита.
— Нещо не е наред с това място — каза Итън. Чувството се събираше като черен облак в гърдите му — събирани четири дни болка, объркване и изолация. — Тази вечер видях свой стар партньор.
— Кой?
— Кейт Хюсън. Казах ви за нея. Само че беше по-стара. Най-малко двайсет години по-стара, отколкото би трябвало да е. Как е възможно това? Кажете ми.
— Никак.
— И как така не мога да се свържа с никого навън? Как така няма път, който да излиза от града? Това да не е някакъв експеримент?
— Разбира се, че има път извън града. Имаш ли представа колко смахнато говориш?
— Нещо не е наред с това място.
— Не, нещо не е наред с теб. Имам една идея.
— Каква?
— Какво ще кажеш да ти дам лист. Ще ти дам малко време да запишеш всичко, което искаш да ми кажеш. Да кажем, един час.
Предложението смрази Итън.
— Или ще отговориш по-бързо, ако носех черна качулка? — продължи Поуп. — Или ако те бях окачил да висиш за китките и те режа? Харесва ли ти да те режат, Итън? — Шерифът бръкна в джоба си, извади нещо и го подхвърли на масата към Итън.
— Значи сте го намерили? — Итън взе портфейла и го отвори. В прозрачния джоб имаше карта на Сикрет Сървис, но не беше неговата.
Значката беше на името на Уилям В. Евънс.
— А моята къде е?
— Да. Къде. Уилям Евънс. Специален агент. От Сикрет Сървис. Филиалът в Бойси. И така, как разбра, че трупът в изоставената къща е точно неговият?
— Казах ви. Изпратиха ме тук да намеря него и Кейт Хюсън.
— О, вярно бе. Все забравям. Между другото, обадих се на твоя агент Хаслър в Сиатъл. Никога не е чувал за теб.
Итън отново избърса кръвта от лицето си и се наведе напред.
— Не знам какво се опитвате да направите, каква игра…
— Според моята теория агент Евънс те е преследвал и е успял да се добере до теб в Уейуърд Пайнс. Ти си го убил и си отвлякъл партньора му агент Сталингс с намерението да избягаш от града с тяхната кола. Само че късметът ти изиграва лоша шега и попадаш в катастрофата. Сталингс с убит, а ти получаваш здрав удар в главата. Възможно е някое колелце да се е разместило и когато си се събудил, си започнал да си въобразяваш, че ти си агент от Сикрет Сървис.
— Знам кой съм.
— Сериозно? Не намираш ли за странно, че никой не може да намери документите ти?
— Да, защото са нарочно…
— Ясно, всички сме въвлечени в някаква голяма конспирация. — Поуп се разсмя. — А случайно да си се замислял, че никой не може да намери значката на Итън Бърк просто защото такава не съществува? Защото ти не съществуваш?
— Вие сте побъркан.
— Мисля, че проектираш своето състояние върху другите, приятел. Ти си убил агент Евънс, нали…