Не можеше да се отърси от усещането, че с началото на утрешния ден ще бъде самотна.
В мъката си.
В любовта си.
В загубата си.
Имаше нещо толкова смазващо самотно в мисълта за това, че трябваше да спре в подножието на стълбите, да се хване за парапета и да си поеме дъх.
Чукането я стресна, накара сърцето й да забие по-бързо.
Обърна се и впери поглед във вратата. Мина й мисълта, че си е въобразила звука.
Беше пет без десет сутринта.
Кой би могъл…
Ново почукване. Този път по-силно.
Прекоси боса фоайето и се повдигна на пръсти да надникне през шпионката.
На светлината на лампата над вратата видя мъж с чадър, застанал на верандата.
Беше дребен. Напълно плешив. Лицето му приличаше на безизразна маска под капещия чадър. Беше облечен в черен костюм, от който нещо в гърдите й се сви. Федерален агент с новини за Итън? Каква друга причина би имал някой да чука на вратата й в този час?
Но вратовръзката изобщо не си беше на мястото.
На сини и жълти ивици — твърде много стил и блясък за един федерален.
Видя през шпионката как мъжът протяга ръка и почуква отново.
— Госпожо Бърк — каза той. — Зная, че не ви събуждам. Видях ви в кухнята преди няколко минути.
— Какво искате? — попита тя през вратата.
— Трябва да говоря с вас.
— За какво?
— За съпруга ви.
Тя затвори очи, отвори ги отново.
Мъжът още беше там, а тя бе съвсем будна.
— Какво за него?
— Ще бъде по-просто, ако можем просто да седнем и да говорим лице в лице.
— Посред нощ е и аз нямам представа кой сте вие. Няма начин да ви пусна в къщата си.
— Ще поискате да чуете какво имам да ви кажа.
— Кажете ми го през вратата.
— Не мога да го направя.
— Тогава елате сутринта. Ще говорим тогава.
— Госпожо Бърк, ако си тръгна сега, никога вече няма да ме видите и повярвайте ми, това ще бъде трагедия и за вас, и за Бен. Кълна се… не ви желая нищо лошо.
— Махнете се от имота ми или ще извикам полицията.
Мъжът бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади моментална снимка.
Когато я приближи до шпионката, Тереза усети как нещо се пречупва в нея.
Беше снимка на Итън, легнал на стоманена операционна маса, гол под синята светлина. Лявата половина на лицето му изглеждаше силно натъртена и Тереза не можеше да определи дали е жив или мъртъв. Преди да осъзнае какво прави, ръката й сама посегна към верижката и дръпна резето.
Отвори вратата и мъжът сви чадъра си и го опря на стената. Зад него студеният дъжд потапяше в равномерен шум спящия град. Няколко къщи по-надолу беше паркиран тъмен „Мерцедес Спринтър“. Не пасваше на тази улица. Тереза се запита дали микробусът не е негов.
— Дейвид Пилчър — каза мъжът и протегна ръка.
— Какво сте направили с него? — попита Тереза, без да поема ръката му. — Мъртъв ли е?
— Мога ли да вляза?
Тя се дръпна назад и Пилчър прекрачи прага. Дъждовните капки блестяха като мъниста по носовете на черните му обувки.
— Мога да ги сваля — каза той, сочейки обувките си.
— Не се безпокойте.
Тя го поведе към дневната и двамата седнаха един срещу друг — Тереза на канапето, а Пилчър на дървения стол с права облегалка, който тя му довлече от трапезарията.
— Парти ли сте организирали снощи? — попита той.
— В чест на живота на съпруга ми.
— Звучи чудесно.
Тереза изведнъж се почувства ужасно уморена, очите й едва издържаха на ярката светлина на крушката.
— Защо имате снимка на мъжа ми, господин Пилчър?
— Няма значение.
— За мен има.
— Ами ако ви кажа, че съпругът ви е жив?
Цели десет секунди Тереза не си пое дъх.
Чуваше се бръмченето на съдомиялната, тропането на дъжда по покрива, туптенето на сърцето й — и нищо друго.
— Кой сте вие? — попита тя.
— Няма значение.
— Тогава как мога да ви имам…
Той вдигна ръка и черните му очи се присвиха.
— Засега по-добре ме изслушайте.
— От правителството ли сте?