— Не, но пък от друга страна, не е важно кой съм. Важно е онова, което имам да ви предложа.
— Итън жив ли е?
— Да.
Гърлото й се стегна, но Тереза успя да се вземе в ръце.
— Къде е той? — едва чуто прошепна тя.
Пилчър поклати глава.
— Бих могъл да ви разкажа всичко, но няма да ми повярвате.
— Откъде знаете?
— От опит.
— Значи няма да ми кажете къде е съпругът ми?
— Не. И ако ме попитате отново, ще стана, ще изляза през онази врата и никога повече няма да ме видите, което означава, че няма да видите и Итън.
— Наранен ли е? — Тереза чувстваше как свитата топка емоции започва да се отприщва зад гръдната й кост.
— Добре е.
— Пари ли искате? Мога…
— Итън не е отвлечен за откуп. Това изобщо не е свързано с пари, Тереза. — Пилчър се приведе напред. Вече седеше на ръба на стола и се взираше в нея с онези свои пронизващи черни очи, зад които се четеше невероятно силен интелект. — Имам еднократно предложение за вас и за сина ви.
Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си, внимателно извади две мънички стъкленици с безцветна течност и ги постави на масичката. Стъклениците бяха запушени с микроскопични коркови тапи.
— Какво е това? — попита Тереза.
— Събиране.
— Събиране?
— Със съпруга ви.
— Това е някаква шега…
— Не, не е.
— Кой сте вие?
— Името ми е единственото, което мога да ви кажа.
— Е, името ви не означава нищо за мен. И какво очаквате? Да изпия това и да видя какво ще се случи ли?
— Спокойно можете да откажете, Тереза.
— Какво има в стъклениците?
— Бързо действащо, силно приспивателно.
— И когато се събудя, ще бъда като по магия с Итън, така ли?
— Нещата са малко по-сложни, но в общи линии, да.
Пилчър завъртя глава, погледна към предните прозорци и отново насочи вниманието си към Тереза.
— Скоро ще съмне — каза той. — Трябва да чуя отговора ви.
Тя свали очилата си и разтърка очи.
— В това състояние не мога да взема подобно решение.
— Но трябва да го направите.
Тереза сви крака и бавно се изправи.
— Това може да е отрова — каза тя, сочейки към масичката.
— Защо според вас ще искам да ви отровя?
— Нямам представа. Възможно е Итън да се е замесил в нещо.
— Тереза, ако исках да ви убия… — Той млъкна. — Оставам с впечатлението, че сте човек, който разбира другите. Какво ви казва интуицията ви? Че лъжа ли?
Тя отиде при камината и се загледа в семейния портрет, който си бяха направили миналата година.
— Итън и Бен в бели поло блузи, Тереза в бяла лятна рокля. Бяха минали през фотошоп и кожата им беше съвършена, а чертите им рязко се открояваха на светлините в студиото. Навремето се бяха смели колко изкуствено и нагласено се беше получило всичко, но сега, докато стоеше в дневната в тишината преди зазоряване с предложението да бъде отново с него, в гърлото й заседна буца, докато гледаше снимката.
— Това, което правите… — каза тя, без да откъсва поглед от съпруга си. — Ако е някаква лъжа… ще бъде ужасно жестока. Да предложите на опечалена вдовица шанс да види отново съпруга си.
Тереза погледна към Пилчър.
— Истина ли е? — попита тя.
— Да.
— Искам да ви повярвам — каза тя.
— Зная.
— Ужасно много го искам.
— Разбирам, че е скок на сляпо — рече той.
— Идвате по никое време, при това точно в тази нощ. Когато съм уморена, пияна и пълна до пръсване с мисли за него. Съмнявам се да е случайно съвпадение.
Пилчър се пресегна и взе едната стъкленица.
Вдигна я.
Тереза го гледаше.
Пое дълбоко дъх и издиша.
После тръгна през дневната към стълбището.
— Къде отивате? — попита Пилчър.
— Да взема сина си.
— Значи ще го направите? Ще дойдете с мен?
Тя спря в подножието на стълбите и го погледна.
— Ако го направя, ще си върнем ли стария живот?
— Какво имате предвид под „стария живот“? — попита Пилчър. — Тази къща ли? Този град? Приятелите?
Тереза кимна.
— Ако с Бен решите да дойдете с мен, нищо вече няма да е същото. Няма да видите отново тази къща. Така че в този смисъл, не.