— Но ще бъда с Итън. Семейството ни ще бъде заедно.
— Да.
Тя тръгна по стъпалата да събуди сина си. Било заради изтощението, било заради силните емоции, всичко това й се струваше сюрреалистично. Въздухът сякаш бе наситен с електричество. Някаква част от нея й крещеше, че е пълна глупачка. Че никой нормален човек не би и помислил да обърне внимание на подобно предложение. Но когато стигна втория етаж и тръгна по коридора към стаята на Бен, тя си призна, че не е нормална, че не действа според логиката и здравия разум. Беше съсипана и самотна, а най-вече така копнееше за съпруга си, че дори несигурната възможност за живот с него, с цялото семейство отново заедно, беше достатъчна да зареже всичко останало.
Тереза седна на леглото на Бен и докосна рамото му.
Момчето се размърда.
— Бен — каза тя. — Събуди се.
Бен се прозя и разтърка очи. Тя му помогна да седне.
— Още е тъмно — каза той.
— Знам. Имам изненада за теб.
— Наистина ли?
— Долу има един човек. Казва се господин Пилчър. Той ще ни заведе при татко.
Видя как лицето на Бен грейна на меката светлина на нощната лампа до леглото.
Думите й му бяха подействали като ярък слънчев лъч, който бързо пръсна мъглата на сънливостта. Очите му за миг се избистриха.
— Татко жив ли е? — попита той.
Тереза не знаеше дали самата тя вярва на това.
Как се беше изразил Пилчър?
Скок на сляпо.
— Да. Татко е жив. Хайде. Трябва да се облечеш.
Тереза и Бен седнаха срещу Пилчър.
Мъжът се усмихна на момчето и протегна ръка.
— Аз съм Дейвид. А ти как се казваш?
— Бен.
Ръкуваха се.
— На колко си години, Бен?
— На седем.
— О, чудесно. Майка ти обясни ли ти защо съм тук?
— Каза, че ще ни заведете при татко.
— Точно така.
Пилчър взе мъничките стъкленици и ги подаде на Тереза.
— Време е — каза той. — Престрашете се и свалете спирачките. Няма от какво да се страхувате. Ще подейства четиресет и пет секунди след като го изпиете. Ефектът ще бъде внезапен, но не и неприятен. Дайте на Бен по-малката доза и после изпийте своята.
Тереза хвана с нокти тапите и отпуши стъклениците.
Лъхна я силно на някакъв непознат химикал.
Самата миризма правеше всичко това някак истинско, измъкна я от несигурното състояние, в което се намираше през последните няколко часа.
— Чакайте — каза тя.
— Какво има? — попита Пилчър.
Какво си мислеше, по дяволите? Итън щеше да я убие. Ако беше само тя — може би, но как можеше да излага на риск сина си?
— Какво има, мамо?
— Няма да правим това — каза тя, запуши стъклениците и ги остави на масата.
Пилчър впери поглед в нея.
— Напълно сигурна ли сте?
— Да. Аз… просто не мога.
— Разбирам. — Пилчър взе стъклениците.
Докато ставаше, Тереза погледна към Бен. В очите на момчето имаше сълзи.
— Лягай си.
— Но аз искам да видя татко.
— Ще говорим за това по-късно. Хайде. — Тереза се обърна към Пилчър. — Съжалявам…
Думите заседнаха в гърлото й.
Пилчър беше долепил до лицето си прозрачна маска с тънък маркуч, който изчезваше в джоба на сакото му. В другата си ръка държеше малък спрей.
— Не, моля ви…
От спрея излетя фина мъгла.
Тереза се опита да задържи дишането си, но вече чувстваше веществото на върха на езика си — като подсладен течен метал. Мъглата полепна по кожата й. Почувства как порите й я поемат. Беше в устата й, много по-студена от температурата в стаята, спускаше се в гърлото й като струйка течен азот.
Прегърна Бен и се опита да се изправи, но краката й сякаш бяха изчезнали.
Съдомиялната беше спряла и в къщата бе абсолютно тихо, ако не се брои трополенето на дъжда по покрива.
— Ще послужите на много по-важна цел, отколкото можете да си представите — каза Пилчър.
Тереза се помъчи да го попита какво има предвид, но устата й сякаш беше замръзнала.
Стаята стана безцветна, всичко беше в различни оттенъци на сивото — и тя почувства как клепачите й стават непоносимо тежки и се спускат.
Телцето на Бен вече се беше отпуснало, синът й лежеше в скута й и Тереза впери поглед в Пилчър, който й се усмихваше през кислородната маска и се стопяваше в мрака заедно с всичко останало.