Пилчър извади уоки-токи от джоба си и го поднесе към устата си.
— Арнолд, Пам, готов съм.
7.
Итън, искам да се отпуснете. Чувате ли ме? Престанете да се съпротивлявате.
Итън разпозна гласа през мъглата — на психиатъра. Опита се да отвори очи, но от усилията клепачите му се надигнаха едва-едва.
Дженкинс се взираше в него през очилата си в телени рамки. Итън се опита отново да раздвижи ръце, но те бяха или счупени, или обездвижени.
— Ръцете ви са закопчани с белезници за дръжката на леглото — каза Дженкинс. — По заповед на шерифа. Не се стряскайте, но имате тежък дисоциативен пристъп.
Итън отвори уста и моментално усети колко пресъхнали са езикът и устните му, сякаш изгорени от пустинната жега.
— Какво означава това? — с мъка попита той.
— Означава, че имате провал в паметта, във възприятието на реалността и дори в идентичността си. Истинският проблем е, че реакцията е предизвикана от автомобилната катастрофа и че тези симптоми се дължат на мозъчен кръвоизлив. В момента ви готвят за операция. Разбирате ли какво ви казвам?
— Не съм съгласен — каза Итън.
— Моля?
— Не съм съгласен на операция. Искам да бъда преместен в болница в Бойси.
— Твърде рисковано е. Можете да умрете, преди да стигнете там.
— Искам да се махна веднага от този град.
Дженкинс изчезна.
Ослепителна светлина блесна в очите на Итън.
Той чу гласа на Дженкинс:
— Сестра, моля ви, успокойте го.
— Този ли?
— Не, онзи.
— Не съм луд — каза Итън.
Усети как Дженкинс го потупа по ръката.
— Никой не казва, че сте луд. Просто умът ви е повреден и трябва да го оправим.
Сестра Пам се появи в полезрението на Итън.
Красива, усмихната, действаше му някак утешаващо. Може и да беше рутинно отношение, но Итън беше готов да се хване и за сламка.
— Боже мой, господин Бърк, изглеждате просто ужасно. Да видим дали няма да мога да ви накарам да се почувствате поне мъничко по-добре, става ли?
Иглата беше великанска, най-голямата, която бе виждал някога. От върха й капеха сребристи капки от съдържанието на спринцовката, каквото и да бе то.
— Какво е това? — попита Итън.
— Просто нещо, което ще отпусне разклатените ви нерви.
— Не го искам.
— Стойте мирен.
Тя потуша вената на дясната му ръка. Итън задърпа с такава сила стоманената гривна на китката си, че пръстите му изтръпнаха.
— Не го искам!
Сестра Пам вдигна поглед и после се наведе толкова близо до лицето му, че миглите й докоснаха неговите, когато тя примигна. Той долови аромата на червилото й. Отблизо очите й бяха бистри като изумруд.
— Стойте мирен, господин Бърк. — Тя се усмихна. — Или ще забия шибаната игла до кокал.
Думите й го смразиха. Итън се замята още по-силно и белезниците задрънчаха по дръжките.
— Да не си ме докоснала — кипеше той.
— О, така ли искате да играем? — попита сестрата. — Добре.
Усмивката й не трепна, докато хващаше спринцовката като нож. Преди Итън да разбере намеренията й, тя заби цялата игла в седалищния му мускул.
Пронизващата болка се задържа, докато сестрата прекосяваше спокойно стаята към психиатъра.
— Не уцелихте вена ли? — попита Дженкинс.
— Много мърдаше.
— След колко време ще подейства?
— Най-много след петнайсет. В операционната готови ли са?
— Да, закарайте го. — Дженкинс насочи последните си думи към Итън, докато бутаха носилката му към вратата. — Ще мина да ви видя, след като приключат с рязането и лепенето. Успех, Итън. Ще ви оправим.
— Не съм съгласен — каза Итън с цялата решителност, която успя да изстиска от себе си, но Дженкинс вече беше излязъл.
С подутите си очи Итън следеше движението на сестра Пам около носилката. Тя хвана дръжката и носилката се задвижи. Едно от предните й колела скърцаше, докато се въртеше върху линолеума.
— Защо не уважавате искането ми? — попита Итън, като се мъчеше да овладее гласа си и да подходи по-меко към нея.
Тя не отговори, а избута носилката през изхода в коридора, който беше пуст и притихнал както винаги.
Итън вдигна глава и видя, че приближават поста на сестрите.