Вече беше изпитал много страх, носталгия и безпомощност, откакто бе пристигнал в Уейуърд Пайнс, а сега беше на път да изпадне в пълно отчаяние.
Нищо чудно от другата страна на онази врата да го чака смърт.
Никога вече нямаше да види Тереза. И сина си.
Само мисълта за това беше достатъчна да се просълзи. Беше ги разочаровал. Беше ги разочаровал по толкова много начини.
С физическото си отсъствие. И с емоционалното.
Досега се беше докосвал съвсем леко до това ниво на ужаса и мъката — с Аашиф в онзи коптор в Ролан.
Лингчи.
Сега страхът започваше да го поглъща целия, да притъпява способността му да анализира информацията и да реагира подобаващо.
Или може би упойката най-сетне бе преодоляла бариерата на мозъка и кръвта и поемаше контрола върху него.
„Господи, не се пречупвай сега. Трябва да се владееш“.
Чу пронизително скърцане и вратата на асансьора се отвори на три метра зад него. Меки бързи стъпки приближаваха към него.
Опита се да проточи врат и да види кой идва, но докато успее, носилката вече се движеше — някой го дърпаше назад към асансьора.
Зяпна красивото, смътно познато лице. Изпъкналите скули му говореха нещо. В сегашното му състояние му трябваха пет секунди, за да разпознае барманката от кръчмата.
Тя го избута в асансьора и се зае да вкара цялата носилка.
Натисна някакво копче.
Лицето й бе опънато и бледо. Носеше тъмносин дъждобран, от който на пода се стичаше вода.
— Хайде, хайде. — Пръстът й непрекъснато натискаше светналото С.
— Познавам те — каза Итън, но още не можеше да си спомни името й.
— Бевърли. — Тя се усмихна, но усмивката й бе нервна. — Така и не получих онзи голям бакшиш, който ми обеща. Господи, изглеждаш ужасно.
Вратата започна да се затваря — отново с дълго пронизително скърцане, по-лошо от драскане на нокти по черна дъска.
— Какво става с мен? — попита той, когато кабината пое надолу.
— Опитват се да пречупят ума ти.
— Защо?
Тя повдигна дъждобрана и извади ключ за белезници от задния джоб на джинсите си.
Пръстите й трепереха.
Едва на третия опит успя да пъхне ключа в ключалката.
— Защо? — отново попита Итън.
— Ще говорим, когато е безопасно.
Халката на китката му се отвори.
Итън се надигна, грабна ключа от ръката й и се зае да отключи другия чифт белезници.
Асансьорът изпълзя от четвъртия на третия етаж.
— Ако спре и някой се опита да влезе, ще се бием. Разбра ли? — попита тя.
Итън кимна.
— Каквото и да стане, не бива да им позволяваш да те върнат в онази операционна.
Втората халка се отвори и Итън слезе от носилката.
Чувстваше се доста стабилен на краката си, упойката сякаш не му беше подействала.
— Ще можеш ли да тичаш?
— Току-що ме упоиха. Няма да мога да бягам дълго.
— Мамка му.
Звънецът над вратата иззвъня.
Трети етаж.
Продължаваха да се спускат.
— Кога? — попита Бевърли.
— Преди пет минути. Но инжекцията беше мускулна, не венозна.
— Какво ти биха?
— Не знам, но ги чух да казват, че след десет минути ще съм в безсъзнание. Е… вече по-скоро след осем или девет.
Кабината стигна до лобито и продължи надолу.
— Когато вратата се отвори, тръгваме наляво до самия край на коридора — каза Бевърли. — Там има врата, от която ще излезем на улицата.
Кабината се разтресе и спря.
За един безкраен миг вратата остана затворена.
Итън премести тежестта върху петите си, готов да се втурне в коридора, ако там ги чакат. Адреналинът го изпълваше с онази наелектризирана бодрост, която чувстваше всеки път преди мисия, докато перките на хеликоптера набираха скорост.
Вратата се отвори мъничко, замръзна за десет секунди и бавно продължи да се отваря със скърцане.
— Чакай — прошепна Бевърли. Тя прекрачи прага и надникна. — Чисто е.
Итън я последва в дълъг пуст коридор.
Линолеумът на квадрати продължаваше най-малко петдесет метра към вратата в дъното. Всичко бе безупречно чисто, притихнало и блестящо под ярката светлина на флуоресцентните лампи.