Пантите изскърцаха.
Портата леко се удари в оградата.
Алеята беше направена от стари тухли и водеше към покрита предна веранда с два люлеещи се стола, разделени от малка масичка от ковано желязо. Самата къща беше пурпурна със зелени корнизи, а през тънките завеси се лееше светлина.
„Продължавай. Трябва да научиш“.
Запрепъва се към постройката.
Светът пред него стана двоен между пристъпите на гадене, които сдържаше все по-трудно и по-трудно.
Качи се на верандата и в последния момент успя да се задържи за рамката на вратата, за да не падне. Ръцете му се тресяха неудържимо, когато хвана чукчето и го вдигна от месинговата му плочка.
Не си позволи нито миг за размисъл.
Удари четири пъти с чукчето по метала.
Имаше чувството, че на всеки четири секунди някой го рита в тила. Пред очите му се завихриха изгарящи тъмни петна, подобни на миниатюрни черни дупки.
От другата страна на вратата се чу скърцане на паркет под тежестта на приближаващи стъпки.
Коленете му сякаш се втечниха.
Сграбчи единия стълб, поддържащ покрива на верандата, за да запази равновесие.
Дървената врата се отвори и мъж, който би могъл да му бъде баща, съдейки по възрастта му, впери поглед в него през мрежата. Човекът беше висок и слаб, със сива коса на темето, бяла козя брадичка и микроскопични червени вени по бузите, които намекваха за дълги години здрава употреба на алкохол.
— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът.
Той се поизправи и замига, за да пропъди мигрената. Напрегна всичките си сили, за да остане прав, без да се подпира.
— Вие ли сте Мак? — Долавяше страха в собствения си глас и реши, че другият също го чува.
И се намрази заради това.
Възрастният мъж се наведе към мрежестата врата, за да разгледа по-добре непознатия на верандата.
— Какво мога да направя за вас?
— Вие ли сте Мак?
— Да.
Пристъпи напред и възрастният мъж излезе на фокус. Лъхна го сладникава миризма на червено вино.
— Познавате ли ме? — попита той.
— Моля?
Сега страхът започна да преминава в ярост.
— Познавате ли ме! Вие ли ми причинихте това?
— Никога през живота си не съм ви виждал — каза старецът.
— Така ли? — Ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Има ли друг Мак в този град?
— Доколкото ми е известно, не. — Мак отвори мрежестата врата и пристъпи на верандата. — Приятел, хич не изглеждаш добре.
— И не се чувствам особено добре.
— Какво се е случило с теб?
— Ти ми кажи, Мак.
— Скъпи — долетя женски глас някъде отвътре. — Всичко наред ли е?
— Да, Магда, всичко е наред! — Мак впери поглед в него. — Какво ще кажеш да те откарам в болницата? Ранен си. Трябва ти…
— Никъде не отивам с теб.
— Тогава какво търсиш в дома ми? — Гласът на Мак леко загрубя. — Просто предложих да ти помогна. Щом не искаш, добре, но…
Мак продължаваше да говори, но думите му започнаха да се сливат, заглушени от шума, който се натрупваше в стомаха му като грохота на товарен влак, понесъл се право към него. Черните дупки се деляха, светът започна да се върти около него. Дори и главата му да не се пръснеше, просто нямаше шанс да се задържи още пет секунди на краката си.
Погледна към Мак. Устата му още се движеше, товарният влак летеше неумолимо, колелата му бумтяха в ритъм с бруталния тътен в главата. Не можеше да откъсне очи от устата на Мак, от зъбите му… Синапсите искряха, мъчеха се да се свържат, а шумът. Господи, шумът и туптенето…
Не усети как коляното му се подгъна.
В един момент стоеше на верандата.
В следващия лежеше на тревата.
Проснат по гръб, а всичко наоколо се въртеше от удара в земята.
Мак се беше надвесил над него и го гледаше, опрял ръце на коленете си, но думите му безнадеждно се губеха в грохота на влака, който се носеше през главата му.
Щеше да изгуби съзнание — усещаше как ще припадне всеки момент и го искаше, искаше болката да спре, но…
Отговорите.
Бяха точно тук.
Толкова близо.
Изглеждаше безсмислено, но беше някак свързано с устата на Мак. Със зъбите. Не можеше да откъсне поглед от тях. Не знаеше защо, но всичко бе там.
Обяснението.
Отговорите.
И тогава му хрумна — не се напъвай.