— Хората тук… те изобщо не разговарят за нищо извън Уейуърд Пайнс — каза тя. — Това е едно от правилата.
— Какви ги говориш?
— Наричат го „живей в сегашния момент“. Не са позволени никакви разговори за политика. Нито за предишния ти живот. Никакви обсъждания на попкултура — филми, книги, музика. Или поне на нещата, които не са налични в града. Не знам дали си забелязал, но тук почти няма търговски марки. Дори парите са шантави. Доскоро не си давах сметка, но всички пари са от петдесетте и шейсетте. Няма по-късни. А също така няма календари и вестници. Знам откога съм тук само защото си водя дневник.
— Защо са тези правила?
— Не знам, но наказанието за нарушаването им е сурово.
Кракът на Итън пулсираше от стегнатото тиксо, но поне кървенето бе намаляло. Остави засега лепенката, но скоро трябваше да я разхлаби.
— Ако открия, че си с тях… — започна Бевърли.
— Не съм с тях. Които и да са те.
В очите й напираха сълзи. Тя примигна и ги избърса.
Итън се облегна на стената.
Ледените тръпки и болежките се засилваха.
Още чуваше дъжда по покрива, отвъд витражния прозорец продължаваше да е нощ.
Бевърли вдигна одеялото от пода и го метна на раменете му.
— Гориш — каза тя.
— Попитах те какво е това място, но ти така и не ми отговори.
— Защото не знам.
— Знаеш повече от мен.
— Колкото повече научаваш, толкова по-странно става. По-добре да знаеш по-малко.
— Прекарала си тук цяла година. Как си успяла да оцелееш?
Тя се разсмя — тъжно и примирено.
— По същия начин, по който и всички останали… с повтаряне на лъжата.
— Каква лъжа?
— Че всичко е идеално. Че всички живеем в идеалното градче.
— Където раят е дом.
— Какво?
— Където раят е дом. Видях го снощи написано на един билборд в покрайнините, докато се опитвах да се махна от града.
— Когато се събудих за първи път тук, бях толкова объркана и така ме болеше от катастрофата, че им повярвах, когато ми казаха, че живея чук. Цял ден се мотах като в мъгла и после шериф Поуп ме намери. Изпрати ме до „Биергартен“, където се запознахме с теб. Каза ми, че работя там, макар че никога през живота си не съм била барманка. После ме заведе до една малка къща, която не бях виждала никога дотогава, и ми каза, че това бил домът ми.
— И ти просто му повярва?
— Нямах спомени, с които да съпоставя твърденията му, Итън. По онова време знаех единствено името си.
— Но после спомените са се върнали.
— Да. И разбрах, че нещо изобщо не е наред. Не можех да установя контакт с външния свят. Знаех, че това не е моят живот. Но имаше нещо… не знам, нещо зло у Поуп. Инстинктивно разбирах, че е по-добре да не го питам за каквото и да било. Нямах кола, така че започнах да правя дълги разходки към покрайнините на града. И тогава стана нещо странно. Всеки път, когато приближавах мястото, където пътят обръща обратно, познай кой се появяваше. Просветна ми, че Поуп всъщност не е шериф. А надзирател. На всички живеещи тук. Осъзнах, че явно ме следи по някакъв начин, така че два месеца си държах главата наведена, ходех на работа, прибирах се у дома, завързах няколко приятелства…
— И те също ли са повярвали на всичко това?
— Не зная. Външно не им мигваше окото. Никога не са ми намеквали с нещо, че нещата са необичайни. След известно време си дадох сметка, че всички си мълчат от страх, но нямах представа от какво се страхуват. И естествено, не съм ги питала.
Итън си помисли за съседското парти, на което се беше натъкнал (господи, нима беше снощи?) и колко нормално изглеждаше всичко. Съвършено нормално. Помисли си за старомодните викториански къщи в Уейуърд Пайнс и за всички семейства, които живееха в тях. Колко ли жители — или затворници — запазваха самообладание през деня, но лежаха будни нощем, без да могат да мигнат, а мислите им препускаха, ужасени и мъчещи се да проумеят защо са заключени в някакъв живописен затвор? Вероятно не бяха само един-двама. Но ако не друго, човешките същества са адаптивни. Вероятно мнозина бяха убедили самите себе си и децата си, че нещата са точно такива, каквито би трябвало да са. Както са били винаги. Колко хора живееха ден за ден, в настоящия момент, пропъждайки всяка мисъл и спомен за живота си преди това? По-лесно беше да приемеш онова, което не можеш да промениш, отколкото да рискуваш всичко и да търсиш неизвестното. Онова, което лежи отвъд. Дългогодишните затворници често се самоубиват или извършват отново престъпление, когато се изправят пред перспективата да живеят извън стените на затвора. Нима тук беше по-различно?