— Така и не стигнах до оградата — каза накрая Итън. — Но навлязох в гората при завоя на пътя южно от града. Стана снощи. И се кълна, че чух нещо.
— Какво?
— Писък. Или вик. Може би нещо средно. И най-шантавото беше, че имах чувството, че съм го чувал и преди. В сън. Или в друг живот. Изпълни ме с ужас на някакво животинско ниво, подобно на воя на вълк. Нещо вкоренено дълбоко в теб. Единствената ми реакция беше да побягна. А сега ти ми разказваш за електрическа ограда и се питам — защо е там? За да ни държи тук ли? Или да държи нещо извън нея?
Отначало Итън си помисли, че звукът е само в главата му — някакъв вторичен ефект от упойката на сестра Пам или травмите от побоя на Поуп и всичко, което бе преживял след това.
Но звукът бързо се засилваше.
Нещо звънеше.
Не.
Много неща звъняха.
Стотици и стотици.
— Какво е това? — попита той и се изправи с мъка.
Бевърли вече беше при вратата и се мъчеше да я отвори. Пантите заяждаха, а после в криптата изведнъж нахлу по-студен въздух и звукът се засили още повече.
Итън осъзна какво е това.
Звук от петстотин телефона, събудени едновременно и изпълващи долината с високия си зловещ звън.
— О, Господи — промълви Бевърли.
— Какво е това?
— Започна по същия начин в нощта, в която умря Бил.
— Не разбирам.
— Всички телефони във всички къщи в Уейуърд Пайнс звънят. На хората им се нарежда да те намерят и да те убият.
Итън се приготви за удара от тази информация, но само смътно си даде сметка, че би трябвало да се побърка от страх — нещо, което знаеше, но не чувстваше, тъй като умът му вече беше преминал в онзи безчувствен, изпълнен с адреналин режим на оцеляване, който бе изпитвал онези няколко пъти в живота си, когато бе имал нещастието да погледне смъртта в очите. В това състояние нямаше място за външни празни мисли или емоции. Цялата сила се насочваше в една посока, за да подсили единственото, което можеше да го запази жив — сетивните възприятия.
— Ще ида да изхвърля чипа и ще се скрия тук — каза той. — Ще ги изчакам да си тръгнат.
— В Уейуърд Пайнс живеят малко над петстотин души и всеки един от тях те търси. Рано или късно някой ще влезе през тази врата и когато това се случи, по-добре да не си тук.
Итън грабна фенерчето от ръката й, включи го и изкуцука до чувала.
— Какво има вътре? — попита той, като коленичи до него.
— Дрехи за теб. Обувки. Трябваше да налучкам номера ти.
— Оръжие?
— Съжалявам. Не успях да намеря никакво.
Итън започна да вади нещата — черна фланелка с дълги ръкави, черни джинси, черни обувки, две дузини бутилки вода…
— Изключи фенера! — изсъска Бевърли.
Итън го изключи.
— Трябва да тръгваш веднага — рече тя. — Идват.
— Само да се облека и…
— Вече са в гробището. Виждам фенерчетата им.
Итън заряза всичко разхвърляно по пода и се запрепъва към желязната врата. В тъмното видя четири светещи точки, които се движеха между надгробните камъни.
Като че ли се намираха на няколко десетки метра, макар че преценяването на разстоянието в тези условия беше спорно.
Телефоните бяха замлъкнали.
— Трябва да намериш реката в югозападния край на града — прошепна Бевърли в ухото му. — С Бил смятахме да поемем по този маршрут. Това е единствената посока, която не съм проучила. Бил беше обикалял и му изглеждаше обещаващо.
— Къде ще се срещнем?
— Просто се добери до реката и тръгни срещу течението. Ще те намеря.
Бевърли си сложи качулката на дъждобрана, излезе от мавзолея и се втурна в нощта. Итън слушаше как стъпките й се отдалечават и скоро заглъхват в дъжда.
Задържа се на прага, като поглеждаше ту към фенерите, ту към тъмнината на криптата и се питаше дали не може да отдели две минути да се облече и да вземе припаси, или просто да бяга.
Лъчите приближаваха. И четирите се движеха най-общо в посока на мавзолея. Започнаха да се чуват и гласове.
„Решавай, по дяволите“.
Губеше скъпоценни секунди.
„Ако те спипат в криптата, с теб е свършено. Няма друг изход, а те могат да стигнат дотук, преди да си се облякъл“.
Побягна.
Облечен само в болничното облекло, без обувки, босите му крака се пързаляха по тревата и шляпаха в студената кал.
Дъждът го шибаше.