Болеше го.
Побиваха го ледени тръпки.
Болката в левия крак го пронизваше при всяко опъване на ахилесовото му сухожилие.
Изключи всичко — страха, агонията, студа — и се понесе през боровете, като избягваше надгробните камъни.
Четирите светлини зад него като че ли не бяха забелязали бягството му и все още се движеха в посока към мавзолея.
В почти пълния мрак дезориентацията беше зашеметяваща. Нямаше представа дали се движи на север или на юг, към или извън града, но продължи да тича, докато не стигна до порутена каменна стена, бележеща края на гробището.
Изкатери се и я възседна, колкото да си поеме дъх и да погледне назад в посоката, от която беше дошъл.
Светлините бяха станали по-многобройни.
Най-малко половин дузина се бяха присъединили към първоначалните четири, а зад тях приближаваха още и още, същинска армия от светулки, които се появяваха в мрака и се движеха към него с клатушкане, което го уплаши, че хората зад фенерите тичат.
Итън пусна чипа на каменната стена.
Прехвърли краката си и скочи от другата страна, като се намръщи от яростната болка в сухожилието. Пренебрегна я и продължи през някакво окосено поле.
На другия край блестяха съоръжения от детска площадка; Итън различи дъжда на светлината на една улична лампа.
Зад площадката, в горичка от тъмни борове — още светлини и още гласове.
Някой извика от гробището и макар че не знаеше дали е насочен към него, викът го накара да ускори крачка.
Когато приближи люлката и пързалката, Итън се сети къде се намира; ромонът на течаща вода през шума на дъжда и туптенето на сърцето му потвърди подозрението му.
Макар да не можеше да го види в тъмното, от лявата му страна се намираше онзи затревен бряг, на който се беше събудил в Уейуърд Пайнс преди пет дни.
И реката.
Тъкмо се канеше да промени курса си към нея, но точно там, където би трябвало да е брегът, примигна светлина.
Итън се промъкна покрай пързалката, провря се през редицата мокри храсти, които едва не съдраха тънката му болнична дреха, и излезе на улицата.
Дрехата висеше на парцали около врата му като раздрана пелерина.
Доразкъса я. Отчаяно се нуждаеше от кислород — цяла минута дълбоко вдишване и издишване не би му стигнала — но нямаше време да спира и да си пълни дробовете.
Светлините от гробището, от реката и от боровете в северния край на парка се бяха събрали на откритото в светещ рояк, който сега се движеше към него като едно цяло, съпровождан от гласове, опиянени от тръпката на гонитбата.
Нова доза адреналин се вля в кръвта на Итън.
Калните му стъпала заблъскаха мокрия паваж и той спринтира гол по средата на улицата. Дъждът шибаше безмилостно лицето му.
Беше осъзнал, че целта му се е изместила.
Трябваше да забрави реката и да намери някакво скривалище, докато това безумие не отшуми. Не знаеше колко хора го преследват и колко вече са го видели, но тичането гол из града бързо щеше да го убие.
— Ето там! — извика нечий дълбок глас.
Итън се озърна и видя три сенки да се втурват от голяма викторианска къща; мъжът отпред се спусна по стълбите, през предния двор и прескочи доста грациозно бялата декоративна ограда, докато другарите му се бутаха при портата и се мъчеха да дръпнат резето.
Майсторът на бягане с препятствия се приземи на тротоара и спринтира. Беше целият в черно, обувките му тропаха по паважа. Носеше мачете, чието мокро острие проблясваше под лъчите на уличните лампи. Тичаше здраво, дишаше тежко и в главата на Итън се обади глас, равномерен и мъртвешки спокоен като на диктор, четящ телефонен указател в три часа сутринта: този човек е на петдесет метра от теб, въоръжен е и ще те настигне.
Какво ще правиш?
10.
С достъп от тавана, това е най-високият прозорец в къщата.
С формата на капка и със стряха, която предпазва стъклото от дъжда.
Часът е късен, тъмно е и във всяка друга нощ тихият тропот на дъжда по ламаринения покрив над главата й щете да бъде приятен и уютен.
Звук, на който да заспиш.
На който да сънуваш.
Нейният телефон не беше иззвънял заедно с всички останали и тя бе благодарна за това.
Беше се молила да не очакват от нея да участва и сбъдването на молитвата й е малка утеха насред този кошмар.