Недей да се стремиш с всички сили.
Стига си мислил.
Просто го остави да си дойде само.
Зъбите зъбиби зъбибибибите…
Не са зъби.
А блестяща скара с буквите
М А К
изписани върху нея.
Сталингс, които седеше на съседната седалка, не вижда какво предстои.
През трите часа пътуване на север от Бойси е станало ясно, че Сталингс обожава звученето на собствения си глас и че ще прави онова, което прави през цялото време — да говори. Престанал бе да го слуша преди час, когато откри, че може да се изключи напълно, стига да вмъква по някое „Изобщо не си го бях помислил“ или „Хм, интересно“ на всеки пет минути.
Тъкмо се обръща да направи поредния си подобен принос в разговора, когато забелязва думата МАК на няколко стъпки от другата страна на прозореца на Сталингс.
Още не е започнал да реагира — едва е прочел думата — когато прозорецът до главата на Сталингс се пръска на хиляди стъклени парченца.
Предпазната възглавница избухва от кормилния вал, но закъснява с частица от секундата и пропуска главата, която се удря в прозореца с достатъчно сила, за да го пробие.
Дясната страна на линкълна се огъва в апокалипсис от счупено стъкло и изкривен метал и главата на Сталингс получава пряк удар от решетката на камиона.
Итън усеща жегата от двигателя, когато камионът се забива в колата.
Внезапна остра миризма на бензин и спирачна течност.
Кръвта е навсякъде — стича се по напуканото предно стъкло, опръскала е таблото, влязла е в очите му и продължава да блика от онова, което е останат от Сталингс.
Линкълнът се плъзга странично през кръстопът, бутан от камиона към онази каменна сграда с телефонната кабина на ъгъла, когато той губи съзнание.
2.
Някаква жена му се усмихваше. Поне зъбите й бяха хубави, макар че все още виждаше размазано и не можеше да е сигурен. Тя се наведе към него, двете й глави се сляха и чертите й изкристализираха достатъчно, за да види, че е красива. Бялата униформа с къси ръкави беше с копчета от шията чак до над коленете, където свършваше полата й.
Тя непрекъснато повтаряше името му.
— Господин Бърк? Господин Бърк, чувате ли ме? Господин Бърк?
Главоболието беше изчезнало.
Пое бавно и предпазливо дъх, докато болката в ребрата не го преряза.
Явно се беше намръщил, защото сестрата каза:
— Дискомфорт отляво ли усещате?
— Дискомфорт. — Той се изсмя и изстена едновременно. — Да, усещам дискомфорт. Определено можете да го наречете така.
— Ако искате, мога да ви дам нещо по-силно за болката.
— Мисля, че ще я преживея.
— Добре, но не е нужно да се правите на мъченик, господин Бърк. Ако мога по някакъв начин да ви накарам да се чувствате по-добре, просто кажете. Аз съм вашето момиче. Между другото, казвам се Пам.
— Благодаря, Пам. Мисля, че те помня от предишното си пребиваване тук. Никога не бих забравил тази класическа униформа на медицинска сестра. Дори не знаех, че още ги правят.
Тя се разсмя.
— Е, радвам се, че паметта ви се възвръща. Това е много добре. Доктор Майтър след малко ще дойде да ви види. Може ли да ви премеря кръвното?
— Разбира се.
— Чудесно.
Сестра Пам взе апарат за мерене на кръвно от количката до леглото и нагласи маншета на левия му бицепс.
— Здравата ни изплашихте, господин Бърк — каза тя, докато надуваше маншета. — Да излезете просто така.
Замълча, докато гледаше показанията на апарата.
— Минах ли? — попита той.
— С пълен отличен. Систолично сто двайсет и две, диастолично седемдесет и пет. — Тя свали маншета. — Когато ви докараха, не бяхте на себе си. Сякаш не знаехте кой сте.
Той се надигна в леглото. Мъглата в главата му започваше да се разпръсква. Намираше се в единична болнична стая, която май му беше позната. До леглото имаше прозорец. Щорите бяха спуснати, но по процеждащата се между тях светлина беше ясно, че е рано сутрин или рано вечер.
— Къде ме намерихте? — попита той.
— В предния двор на Мак Скози. Бяхте в безсъзнание. Помните ли какво правехте там? Мак каза, че сте били доста развълнуван и объркан.
— Събудих се вчера до реката. Не знаех кой съм, нито къде се намирам.