В никакъв случай не би могъл да тича гол по Главната.
Но при тази скорост и без промяна на траекторията след двайсетина секунди щеше да направи точно това.
Между Итън и Главната имаше само една улица, която дори не можеше да се нарече улица, а еднолентова алея, която прорязваше редицата постройки. Итън получи още една яростна доза адреналин, когато осъзна, че ако завие по алеята и попадне на някого, на когото и да било, с него е свършено.
Щеше да бъде насечен до смърт от размахващ мачете аптекар.
Чуден начин да си отидеш.
На улицата имаше едноетажен гараж и Итън забеляза, че ако завие, ъгълът на сградата ще го скрие от преследвача за около две секунди.
Ако в алеята не го чакаше друга тълпа, това можеше да е достатъчно.
До този момент беше спринтирал по самата среда на улицата, но сега беше време да промени тактиката.
Зави рязко надясно по хлъзгавия от дъжда паваж.
„Не бива да падам“.
Пресече тревната ивица, тротоара, другата тревна ивица и когато стигна началото на алеята, му хрумна, че дори не знае какво ще прави нататък.
„Няма време за планове. Просто действай“.
Съдейки по близостта на стъпките, аптекарят се намираше на около шест крачки зад него.
Итън се втурна в алеята.
Премина от бетон на пръст.
В мъгла, в която се долавяше тънката воня на мокър боклук.
Не видя никого в непосредствена близост, с изключение на две фенерчета на няколко десетки метра по-нататък, които лъкатушеха към него.
Итън заби стъпалата си странично, сякаш спираше със ски, намали инерцията си и се плъзна, спирайки толкова рязко, че гравитацията се опита да го преобърне.
Изправи се и се втурна в посоката, от която беше дошъл, право към ъгъла на сградата.
„Бъди там. Бъди там. Бъди там“.
Сблъсъкът беше гръмовен, челото му се заби право в долната челюст на аптекаря с такава сила, че за половин секунда Итън изгуби равновесие.
Рязко дойде на себе си. По лицето му се стичаше кръв.
Аптекарят седеше зашеметен и плюеше зъби на улицата.
Поради разтърсващия мозъка удар на Итън му трябваха две секунди да осъзнае, че дългият метален предмет на паважа е мачетето на мъжа.
Наведе се и го взе, докато онзи поглеждаше към него. Ужасът от осъзнаването какво следва го освести по-ефективно от цяла кофа амонячни соли.
Итън стисна здраво дръжката на мачетето, която бе увита в тиксо за по-здрав захват в дъжда.
Мъжът вдигна ръце в немощен опит да се предпази от нещо, от което нямаше спасение.
Итън замахна като за удар и изрита мъжа право в лицето, петата му се заби в разбития нос и засили главата към паважа със смазваща сила.
Мъжът изстена и остана да лежи, но двамата му приятели приближаваха — щяха да бъдат тук след десет секунди, а зад тях, една пряка по-нататък, армията от фенерчета се движеше като стадо по улицата и звукът от многобройни стъпки по мократа настилка ставаше все по-силен и по-силен.
Итън побягна обратно към алеята и с облекчение установи, че двете светлини, които бе видял предишния път, са изчезнали.
Затича се, за да се възползва максимално от кратката възможност да остане невидим.
Двайсет крачки по-нататък видя контейнер за боклук и не се поколеба нито за миг.
Заобиколи го, закова на място, изпълзя под него и се пъхна между метала и тухлената стена на сградата, до която беше поставен.
Не чуваше нищо от думкането на сърцето си и бързото тежко дишане като на уморен пес. Пот и кръв се стичаха по челото му в очите; замръзваше, мускулите го боляха от млечната киселина, сякаш току-що е приключил маратон.
От другата страна на контейнера изтичаха хора и стъпките им се отдалечиха, ставайки все по-слаби, подобно на затихваща музика.
Бузата на Итън опираше земята, пръст, парченца стъкло и камъчета се забиваха в кожата му.
Дъждът барабанеше по гърба му и се събираше около него на локви, които потръпваха с падането на всяка следваща капка.
Можеше да лежи тук цяла нощ и през следващия ден.
„Размърдай си задника. Не можеш да си позволиш да се схванеш“.
Опря длани на мокрия чакъл и с мъка се изправи на четири крака.
Изпълзя от тясното пространство между контейнера и сградата и клекна за момент до него, напрегнал слух.
Гласове в далечината.