И стъпки.
Глъчка по Главната.
Но в непосредствена близост не се чуваше нищо опасно.
Изправи се, погледна назад към началото на алеята и видя, че тълпата тича в тръс по улицата към онова, което се случва на Главната.
Долепен до стената, Итън тръгна в обратната посока, към мъгливия мрак на алеята.
След десетина метра попадна на прекъсване в стената — дървена врата.
Погледна назад към контейнера и улицата зад него.
Някой идваше — лъч от фенерче шареше по алеята, съпровождан от хрущенето на чакъл под подметки.
Итън отвори вратата; светлината отвътре хвърли светло петно в алеята, размазано в мъглата.
Втурна се през вратата към ярко осветеното стълбище, затвори и се обърна да пусне резето на вратата.
Цилиндърът на дръжката беше издълбан и пълен с плътен метал.
Нямаше начин да заключи.
Итън се понесе нагоре по тясното стълбище. Напрежението от изкачването отново събуди острата пронизваща болка в левия крак.
Щом стигна площадката между първия и втория етаж, вратата към алеята се отвори с трясък.
Итън погледна надолу и видя едър мъж в мокър жълт дъждобран, с фенер в едната ръка и с касапски нож в другата.
Очите на мъжа бяха скрити в сянката на качулката, но беше стиснал зъби и ръцете му, особено онази с ножа, бяха като от камък, без да издават никаква нервност.
Итън се втурна нагоре, а стъпалата завибрираха от тежки стъпки зад него.
Блъсна вратата на третия етаж и се озова в коридор.
Притихнал, пуст, слабо осветен.
Аплици във формата на фенери бяха монтирани на стената на всеки шест метра.
Месингови номера отбелязваха всяка врата.
Жилищна сграда?
Тропотът на стъпки по стълбите приближаваше.
Итън забърза в коридора, като опитваше дръжката на всяка врата, покрай която минаваше.
Заключено.
Заключено.
Заключено.
Заключено.
Всеки момент вратата на стълбището щеше да се отвори.
Заключено.
Заключено.
Дръжката на седмата врата, номер деветнайсет, се завъртя.
Итън стисна здраво мачетето, в случай че някой го дебне от другата страна, и побутна вратата с крак.
Малък тъмен апартамент.
На пръв поглед празен.
Вмъкна се вътре и затвори точно когато мъжът изрита вратата на стълбището и я отвори.
Итън сложи верижката.
Задържа се при входа и се заслуша. Вратата в коридора се затвори.
Стъпките продължиха, но много по-бавно.
Отекваха отмерено по дървения под.
Без да бързат.
Итън почти си представяше мъжа в жълтия дъждобран, крачещ методично по коридора. Несъмнено знаеше, че Итън се е скрил в някой апартамент, но нямаше представа в кой.
Стъпките приближиха…
Тази врата вече също беше заключена…
… и спряха от другата страна, толкова близо, че когато Итън погледна надолу, видя сянката на краката.
Откъде беше разбрал къде точно да спре, по дяволите?
Мамка му.
Кални следи.
Едната сянка изчезна и дъските на пода изскърцаха под тежестта.
Итън се дръпна назад и се скри зад ъгъла отдясно в кухненския бокс.
Трясък на сцепено дърво.
Верижката се скъса.
Светлината от коридора изпълни тъмния апартамент.
Жълтият дъждобран беше избил вратата.
Застанал с гръб към бръмчащия хладилник, Итън виждаше сянката на мъжа върху килима.
Сянката се издължи, когато преследвачът прекрачи прага и бавно тръгна по късия коридор към дневната.
На няколко стъпки от бокса той спря.
Итън чуваше капещата по пода вода и шумното дишане на мъжа, докато самият той се мъчеше да затаи дъх.
Чу се тихо щракане, блесна лъч на фенерче, насочи се към дневната и бавно запълзя по стената, осветявайки книжни лавици до двата големи прозореца със спуснати завеси.
През прозорците Итън чуваше, че шумът откъм Главната постоянно се засилва.
Лъчът освети кожено канапе и масичка за кафе, върху която имаше чаша с димяща течност, изпълваща апартамента със сънената сладост на чай от лайка.
Светлината се плъзна по фотография с рамка — горичка от трепетлики в есенни цветове, заснежени планини на заден план, синьо октомврийско слънце отгоре — и продължи в кухнята, минавайки над печката, шкафовете, кафе машината и блестящата метална мивка, приближавайки към Итън.