Бевърли се изправи с мъка и избърса струйката кръв, стичаща се през средата на лицето й. Дори от третия етаж Итън забеляза, че цялата трепери от онзи всепоглъщащ страх, обземащ човек, който много добре знае какъв ужас му предстои да изпита.
Бевърли стоеше трепереща на дъжда, като се мъчеше да пази левия си крак.
Завъртя се бавно и несигурно, вглеждайки се в заобикалящите я лица, и макар Итън да не можеше да чуе думите й, тонът на гласа й не можеше да се сбърка.
Умоляващ.
Отчаян.
Дъжд, сълзи и кръв се стичаха по лицето й.
Мина цяла минута.
Някой си проби път през плътната маса от тела и излезе в кръга.
Последваха ликуващи викове.
Бурни аплодисменти.
Беше мъжът без риза е червените тиранти и шапката на Дядо Коледа.
Отначало той се задържа в края, сякаш събираше кураж — като боксьор в ъгъла си мигове преди гонга.
Някой му подаде бутилка.
Той я надигна и отпи дълга глътка.
После стисна изрисуваната си бухалка и се запрепъва към центъра.
Към Бевърли.
Обиколи я.
Тя се дръпна назад и се приближи до тълпата.
Някой грубо я блъсна обратно и инерцията я засили право към мъжа с бухалката.
Итън така и не видя какво стана.
Бевърли също.
Случи се толкова бързо, сякаш мъжът бе взел решение в последния миг.
Едно-единствено плавно движение.
Вдигна бухалката и замахна.
Звукът от удара на ясеновото дърво в черепа накара Итън инстинктивно да затвори очи и да се извърне.
Тълпата изрева.
Когато Итън отново отвори очи, Бевърли лежеше на земята и се мъчеше да пълзи.
В гърлото му се надигна пареща горчилка.
Мъжът с тирантите пусна бухалката и се затътри към тълпата.
Бухалката се търкулна по улицата към Бевърли.
Тя посегна към нея, пръстите й бяха на сантиметри от дръжката.
Някаква жена в черни бикини, черни обувки на токчета, черна корона и черни ангелски криле излезе в кръга.
Завъртя се кокетливо.
Тълпата отново изрева.
Жената тръгна към Бевърли, която се мъчеше да достигне бухалката.
Приклекна, отправи й бляскава усмивка и вдигна оръжието, хвана го с двете си ръце и го вдигна над главата си като бойната брадва на някаква кралица на демони.
„Не, не, не, не, не…“
Стовари бухалката право в центъра на гърба на Бевърли.
Радостни крясъци изпълниха улицата, докато Бевърли се гърчеше на земята.
Какво ли не би дал в този момент да се намира в кабината на хеликоптера си на шейсет метра над Главната и да изстрелва по 2000 куршума на минута в тълпата, разкъсвайки кучите синове на парчета!
Итън се извърна от прозореца, грабна масичката за кафе и я запрати в стената. Разлетяха се трески и парчета счупено стъкло.
Усилието само изостри още повече яростта му.
Жадуваше за насилие, някакъв глас вътре настоятелно го подтикваше да слезе долу сред тълпата и да започне да сече. Да, накрая щяха да го надвият, но изгаряше от желание да се хвърли в тълпата и да започне дива касапница.
„Но тогава ще умреш.
И никога вече няма да видиш семейството си.
Никога няма да разбереш какво е всичко това“.
Итън се върна при прозореца.
Бевърли лежеше неподвижно на улицата, а локвата кръв се разширяваше около главата й.
Кръгът се нарушаваше и затваряше.
И изведнъж тълпата й се нахвърли едновременно.
Беше предателство да се махне, но не можеше да издържи да стои тук и да гледа, без да е в състояние да направи нищо, за да й помогне — сам срещу петстотин души.
„Нищо не можеш да направиш. С нея е свършено. Махай се, докато все още можеш“.
Докато тичаше обратно към вратата, Итън чу вика на Бевърли. Болката й, пълната й безпомощност напълниха очите му със сълзи.
„Успокой се.
Може да те дебнат от другата страна на вратата.
Трябва да бъдеш бдителен“.
Итън пристъпи в коридора.
Беше празен.
Затвори вратата на апартамента.
Глъчката на Главната се превърна в тихо мърморене.
Избърса очи и тръгна в посоката, от която беше дошъл, по коридора и през вратата към стълбището.
Поколеба се на площадката, надничайки надолу през парапета.
Не се чуваше никакъв звук.