Нищо не помръдваше.
Всичко беше зловещо притихнало.
Спусна се.
Долу отвори съвсем леко вратата, колкото да се промъкне навън.
Тясна ивица светлина освети алеята.
Итън стъпи в една локва и затвори.
Валеше по-силно, отколкото преди.
Не помръдна цели трийсет секунди, докато чакаше очите му да свикнат с тъмното.
После вдигна качулката над главата си и тръгна на юг по средата на алеята.
Далеч отпред дъждът се лееше в светлия кръг под една улична лампа, но иначе тъмнината между сградите беше толкова плътна, че Итън не можеше да види и собствените си крака.
Тълпата отново нададе ликуващ рев.
Помисли си за Бевърли и си заповяда да не си представя какво й се е случило. Пръстите му се стегнаха около дръжката на мачетето, зъбите му изскърцаха.
Стъпки отпред го накараха да закове на място.
Намираше се на десетина метра от пресечката със следващата улица, уверен, че е невидим в сенките.
Появи се мъж в тъмна мушама, вървящ на запад от Главната.
Той спря под уличната лампа и се загледа в алеята.
Държеше сатър и фенерче.
Мъжът пресече улицата и влезе в алеята.
Включи фенерчето си и освети Итън.
— Кой е там?
Итън видя как дъхът му излиза на пара от устата му.
— Аз съм — каза той и тръгна към мъжа. — Видя ли го?
— Кой „аз“?
Лъчът още беше насочен към лицето му и Итън се надяваше, че мъжът вижда как се усмихва, схваща какъв безумец върви към него.
Очите на мъжа се опулиха, когато Итън приближи достатъчно, за да види синините, кръвта и шевовете по съсипаното му лице, но реакцията му — да вдигне сатъра за удар — закъсня с половин секунда.
Итън замахна хоризонтално с достатъчно сила, за да съсече противника си през кръста.
Краката на мъжа се подкосиха, той рухна на колене и Итън го довърши с три жестоки удара.
Затича се. Възбудата от убийството му даде нови сили.
Излетя от алеята и се озова на Седма.
Отдясно — половин дузина светлини на две преки надолу, движещи се по улицата към центъра на града.
Отляво — петдесет или повече души, завиващи от Главната. Фенерчетата им замигаха, когато се озоваха в тъмната улица.
Итън си плю на петите и се втурна в следващата алея. Напред не се виждаха никакви светлини, но въпреки шумното си дишане чуваше многобройните стъпки зад себе си.
Озърна се — стена от светлини се носеше по алеята.
Чуха се викове.
Осма улица приближаваше бързо към него.
Трябваше да смени курса и вече преценяваше възможностите, но не можеше да вземе решение, преди да види какво го чака нататък.
Излетя на Осма.
Наляво — никого.
Надясно — една-единствена светлина на няколко преки от него.
Зави надясно и се затича презглава по диагонал на улицата.
Прескочи бордюра и се озова на отсрещния тротоар, едва не се препъна, но по някакво чудо успя да се задържи на крака.
След още двайсет метра се озова на следващата пряка западно от Главната и когато погледна назад за две секунди, преди да завие, видя първата група светлини да се изсипва от алеята.
Ако имаше късмет, не го бяха забелязали.
Зави на ъгъла.
Благословена тъмнина.
Продължи по тротоара, криейки се под черните сенки на боровете.
Следващата улица също беше пуста и бърз поглед през рамо потвърди, че го преследват само шепа светлинки, на около двайсет секунди зад него.
Итън изтича още една пряка на запад и после продължи на юг.
Улицата свърши.
Беше стигнал до края на града.
Спря насред пътя, задъхан, опрял ръце в коленете си.
Преследвачите приближаваха — както зад него, така и от запад.
Реши, че може да пробяга две преки обратно към Главната, но това му се струваше неразумно.
„Размърдай се. Само губиш преднината си“.
Точно пред него имаше викторианска къща, зад която започваше гората.
„Да“.
Краката му горяха, когато побягна напред да прекоси улицата и да продължи покрай къщата.
Намираше се на три крачки от боровете, когато детски глас извика:
— Отива към гората!
Итън погледна назад.
Двайсет или трийсет души завиха на ъгъла на къщата със запалени фенерчета. Тичаха към него като един и за миг Итън се запита защо пропорциите им му се струват някак странни.