Твърде къси крака, твърде големи глави, светлините твърде близо до земята.
„Деца.
Защото всички са деца“.
Хвърли се към дърветата, гълтайки въздух, наситен с горчиво-сладкия аромат на мокри борови иглички.
В града беше трудно да вижда, а тук, в гората, бе направо невъзможно.
Наложи се да включи фенерчето и несигурният му лъч го поведе между дърветата и над гниещи дънери. Надвиснали клони и млади борчета шибаха лицето му.
Децата влязоха в гората по петите му, зад него се чу трясък на счупени клони. Итън имаше смътна представа къде би трябвало да е реката; мислеше си, че ако продължава да се движи надясно, няма как да я пропусне, но вече губеше ориентация и чувството му за посока се разнищваше като лош възел.
— Виждам го! — изпищя някакво момиче.
Итън се озърна назад само за миг, но едва ли можеше да намери по-неподходящ момент — налетя на изпопадали клони, краката му се оплетоха в корени и той се просна на земята. Фенерчето и мачетето изхвърчаха от ръцете му.
Стъпки навсякъде около него.
Приближаваха от всички страни.
Итън се помъчи да се изправи, но някакво пълзящо растение се бе увило около десния му глезен и му трябваха пет секунди, за да се освободи.
При падането фенерчето беше угаснало и той не можеше да види нито него, нито мачетето, нито каквото и да било. Отчаяно зашари по земята, но напипваше единствено корени и клонки.
Изправи се с мъка и тръгна слепешком през шубрака, а светлините и гласовете приближаваха.
Без фенерче беше като сакат.
Можеше само да подтичва с протегнати ръце напред — единственият начин да не се забие в някое дърво.
Полудели лъчи на фенерчета играеха пред него, осветявайки за секунди терена — борова гора, задушаваща се до смърт от храсталаците, които отдавна е трябвало да бъдат изчистени с огън.
Детски смях — безгрижен, лекомислен, налудничав — изпълваше гората.
Кошмарна версия на някаква игра от детството му.
Итън излезе със залитане на нещо като поле или поляна — не че можеше да види каквото и да било, но дъждът заваля отгоре му с нова сила, сякаш вече не беше защитен от чадъра на клоните.
Отпред като че ли чу ромона на реката, но той се изгуби в тежкото дишане зад него.
Нещо го блъсна в гърба — не особено силно, но достатъчно, за да изгуби равновесие и да не успее да посрещне следващия удар.
И следващият…
И следващият…
И следващият…
И следващият, след което Итън се просна на земята и лицето му се заби в калта. Всичко бе заглушено, освен смеха на децата, които се хвърляха отгоре му от всички страни, от всички ъгли — слаби юмруци, които нямаше как да го наранят, парещи плитки порязвания, редки и доста по-обезпокоителни удари с тъпи предмети по главата — и всичко това се стоварваше все по-бързо отгоре му, сякаш беше нападнат от пасаж пирани.
Нещо го наръга в хълбока.
Итън извика.
Отвърнаха му с подигравки.
Ново наръгване — последвано от океан от болка.
Лицето му пламна от ярост и Итън рязко освободи първо лявата си ръка, после дясната.
Опря длани на земята.
Надигна се.
Нещо твърдо — камък или сопа — го тупна по тила достатъчно тежко, за да го зашемети.
Ръцете му се подгънаха.
Отново падна по лице в калта.
Отново се разнесе смях.
— Удари го по главата! — извика някой.
Но Итън вече се надигаше отново, този път крещейки, и явно изненада децата, защото за част от секундата ударите престанаха.
Повече време не му трябваше.
Сви крака под себе си и се изправи, замахна към първото лице, което видя — високо момче на дванайсет или тринайсет — и го просна в безсъзнание на земята.
— Назад — изсъска той.
За първи път имаше достатъчно светлина да види с какво си има работа — две дузини деца на възраст между седем и петнайсет. Бяха го наобиколили, повечето въоръжени с фенерчета и най-различни импровизирани оръжия — пръчки, камъни, кухненски ножчета. Едно дете стискаше счупена дръжка от метла с назъбен край.
Бяха облечени като за Вси светии — пъстра парцалива смесица от костюми, отмъкнати от гардеробите на родителите им.
Итън беше почти благодарен, че е изгубил мачетето, защото иначе щеше да накълца ситните лайна на парченца.