От лявата му страна имаше слаба брънка в кръга и можеше да прегази двете деца, които едва достигаха кръста му.
Но после какво?
Щяха да го преследват и да го уморят до смърт в тази гора като ранен елен.
Бавно се завъртя и спря погледа си върху най-застрашително изглеждащия от групата — русокос пубер, въоръжен с опънат три четвърти чорап, в който имаше нещо заоблено и застрашително на вид — може би бейзболна топка или стъклено кълбо. Тийнейджърът носеше костюм, който сигурно принадлежеше на баща му — няколко размера по-голям, с достигащи до върховете на пръстите му ръкави.
Итън изрева и пристъпи към момчето, замахнал с дясната си ръка. Щеше да го цапардоса, но хлапето отстъпи, спъна се, падна, скочи и веднага избяга в гората, като крещеше с пълно гърло, че ще го спипат.
Половината от децата последваха примера на водача си, подвиха опашки и побягнаха.
Итън подгони онези, които не го направиха. Чувстваше се малко като лос, опитващ се да пръсне глутница койоти, но в крайна сметка прогони всички, с изключение на едно. Децата се разбягаха с писъци сред боровете, сякаш ги гонеше самият дявол.
Момчето, което остана, го гледаше през дъжда.
Беше облечено като каубой — шапка в червено и бяло, ботуши, тясна вратовръзка и каубойска риза.
Държеше фенерче и камък и стоеше напълно безизразно.
— Не те ли е страх от мен? — попита Итън.
Момчето поклати глава. Дъждът се стичаше по полите на шапката му. То погледна към Итън и когато лъчът на фенерчето освети луничките по лицето му, Итън разбра, че го лъже. Страхуваше се, долната му устна трепереше неудържимо. Въпреки това беше надянало най-храбрата физиономия, която можеше, и Итън неволно му се възхити и се запита какво ли го е накарало да остане на мястото си.
— Трябва да спрете да бягате, господин Бърк.
— Откъде знаеш името ми?
— Тук бихте могли да живеете чудесно, а дори не го разбирате.
— Какво е това място?
— Просто градче — рече момчето.
Чуха се гласове на възрастни и нова група фенерчета замига сред боровете като изгряващи звезди.
— Къде е домът ти? — попита Итън.
Момчето наклони глава настрани, озадачено от въпроса.
— Какво искате да кажете?
— Къде си живял преди Уейуърд Пайнс?
— Винаги съм живял тук.
— И никога не си излизал извън града? — попита Итън.
— Оттук не може да се излезе — рече момчето.
— Защо?
— Просто не може.
— Не приемам това.
— И затова ще умрете. — Момчето внезапно закрещя: — Той е тук! По-бързо!
Светлините излязоха от боровете на поляната.
Итън побягна в гората от другата страна, без изобщо да си направи труда да скрие лицето си или да погледне към преследвачите. Тичаше в мрака, изгубил всякаква представа за време и посока, мъчейки се да не се поддаде напълно на абсолютната паника, която заплашваше да го събори на колене, да го свие в зародишна позиция и най-сетне да пречупи ума му.
От страха.
От болката.
Защото нищо тук изобщо не се поддаваше на разумно обяснение.
Спря го не ромонът на реката, а миризмата.
Внезапна сладост във въздуха.
Теренът се спускаше рязко надолу и той се свлече по калния бряг в буйната ледена вода, която напълни кубинките му като течна стомана.
Въпреки вледеняващия шок той продължи напред, по-далеч от брега, все по-навътре и по-навътре в течението.
Водата стигаше до кръста му, пресичаше дъха му и го смразяваше до кости, а свирепото течение отчаяно се мъчеше да го завлече.
Итън правеше внимателни крачки, камъните по дъното се разместваха под тежестта му и бавно се търкаляха по течението.
Между всяка крачка събираше сили и се навеждаше срещу течението.
В средата на реката водата се издигна до гърдите му.
Течението го подкоси.
И го повлече надолу.
В почти пълната тъмнина Итън нямаше представа дали отпред не дебнат канари; знаеше само, че един удар в някоя от тях може да го убие.
Помъчи се да прекоси реката, като загребваше силно настрани.
Ръцете му работеха добре, но пълните му с вода кубинки му пречеха да рита достатъчно силно.
Тежестта им по-скоро го повличаше към дъното.
След една безумна минута, миг преди мускулите му да откажат, петите на кубинките задраха дъното.