— Напуснахте болницата. Спомняте ли си как си тръгнахте?
— Не. Отидох при къщата на Скози, защото той беше единственият Мак в телефонния указател.
— Боя се, че не разбирам.
— Мак беше единственото име, което означаваше нещо за мен.
— Защо е така според вас?
— Защото Мак беше последната дума, която прочетох, преди камионът да ни удари.
— О, вярно… Камионът, който е ударил напречно колата ви.
— Именно.
— Мозъкът е странно нещо — каза сестрата, заобиколи леглото и отиде до прозореца. — Работи по загадъчни начини. Изнамира всякакви шантави връзки.
— Колко време е минало, откакто са ме докарали обратно?
Тя вдигна щорите.
— Ден и половина.
Светлината изпълни стаята.
Беше сутрин и слънцето тъкмо се издигаше над скалния пръстен на изток.
— Имате силно мозъчно сътресение — каза тя. — Можехте да умрете навън.
— И имах чувството, че умирам.
Светлината на новия ден, която се изсипваше върху градчето, беше зашеметяваща.
— Как е паметта ви? — попита Пам.
— Това е най-шантавото. Всичко си дойде на мястото, когато си спомних катастрофата. Сякаш някой беше завъртял ключ. Как е агент Сталингс?
— Кой?
— Човекът, който пътуваше на предната седалка на колата по време на катастрофата.
— О.
— Значи не е оцелял?
Сестра Пам се върна при леглото. Пресегна се и постави длан върху китката му.
— Боя се, че не.
Беше се досетил. Не беше виждал подобни травми от войната. Въпреки това потвърждаването на подозрението му подейства отрезвяващо.
— Близък приятел ли ви беше? — попита сестрата.
— Не. Запознахме се през същия ден.
— Сигурно е било ужасно. Много съжалявам.
— А моите поражения какви са?
— Моля?
— Как съм пострадал?
— Доктор Майтър ще може да ви отговори по-добре от мен, но имахте мозъчно сътресение, което вече отшумява. Няколко пукнати ребра. Малко повърхностни рани и синини. Общо взето, извадили сте късмет. Нещата са можели да бъдат много, много по-лоши.
Тя му обърна гръб и тръгна към вратата. Докато я отваряше, го погледна през рамо.
— И тъй, сигурни ли сме, че паметта ви се възвръща?
— Абсолютно.
— Как е малкото ви име?
— Итън — каза той.
— Отлично.
— Мога ли да ви помоля нещо? — попита Итън.
В отговор получи огромна лъчезарна усмивка.
— Каквото кажете.
— Трябва да се обадя на някои хора. На жена си. На главния си специален агент. Някой говорил ли е с тях?
— Мисля, че от шерифския участък са се свързали с най-важните хора веднага след катастрофата. И са им съобщили за случилото се и в какво състояние сте.
— По време на катастрофата имах айфон в джоба на сакото си. Случайно да знаете къде е?
— Не, но определено мога да си сложа детективската шапка и да го потърся.
— Ще ви бъда благодарен.
— Виждате ли онова малко червено копче отстрани на перилото?
Итън погледна към копчето.
— На едно натискане разстояние съм.
Сестра Пам отново го дари с ослепителната си усмивка и излезе.
В стаята нямаше нито телевизор, нито телефон. Най-доброто и единствено развлечение беше стенният часовник над вратата и Итън прекара няколко часа в леглото, загледан как секундарникът прави безкрайните си обиколки, докато утрото премина в пладне, а после и в следобед.
Не можеше да е сигурен, но стаята му като че ли се намираше на третия или четвъртия етаж. Сестра Пам беше оставила щорите вдигнати и когато се умори от съзерцаването на часовника, Итън се обърна внимателно на здравата си страна и се загледа към Уейуърд Пайнс.
От прозореца се разкриваше изглед към Главната и няколко пресечки от двете страни.
Още преди да дойде тук, знаеше, че Уейуърд Пайнс е мъничко заспало градче, но въпреки това остана изненадан. За цял един час успя да преброи само дузина души, разхождащи се по тротоара покрай болницата, и нито една кола по най-натоварената улица на града. Най-оживеният обект се намираше на две пресечки оттук — строителна бригада, издигаща сглобяема къща.
Помисли си за жена си и сина си в Сиатъл. Надяваше се, че вече пътуват да го видят. Сигурно бяха хванали първия самолет. Щеше да им се наложи да летят до Бойси или Мисула, а оттам да вземат кола под наем до Уейуърд Пайнс.