Заваля.
Итън седна и с треперещи пръсти се опита да развърже кубинките, които беше взел от мъжа, когото бе убил в апартамента. Трябваха му няколко минути преди най-сетне да се справи с възлите и да се събуе. Изсипа поне по половин литър вода от всяка, после събу няколкото чифта чорапи и ги остави на камъните да съхнат.
Дрехите му бяха подгизнали.
Свали якето, фланелката, джинсите, дори слиповете. Прекара десет минути гол в нишата, като изстискваше дрехите си, докато не станаха само влажни.
Зави гърдите си с якето, краката с фланелката, а джинсите нави и ги подложи като възглавницата. Легна на полегатата задна стена, обърна се на една страна и затвори очи.
Никога през живота си не беше изпитвал такъв студ.
Отначало се боеше, че няма да може да заспи — тялото му се тресеше така силно в неуспешните си опити да се стопли, че трябваше да хване ръкавите на якето, за да го задържи върху себе си.
Но колкото и да беше премръзнал, изтощението му бе още по-голямо.
Пет минути по-късно сънят победи.
13.
Десният глезен на Итън е окован с верига за халка в пода.
Той седи на разнебитено бюро, на което има три неща…
Празен лист А4.
Черна химикалка.
И пясъчен часовник, чиито черни песъчинки изтичат от едната чаша в другата.
Аашиф го е предупредил, че когато пясъкът изтече, ще се върне и ако написаното не му хареса, Итън ще умре от лингчи.
Но Итън знае, че дори да имаше точна и подробна информация за някоя голяма предстояща офанзива, дори да напише дати, места, цели, детайли за сухопътен удар и въздушно подкрепление, това няма да е достатъчно.
Нищо няма да бъде достатъчно, защото какаото и да напише, ще умре, при това по най-ужасен начин.
Единственото, което знае за Аашиф, е гласът му и онези зли кафяви очи, в които се чете не желание за информация, а за причиняване на болка.
Разпитът е просто маска, встъпителна игра.
Нещо, което да възбуди Аашиф още повече.
Той е садист. Най-вероятно от „Ал Кайда“.
По някакъв начин Итън не си беше позволил да си мисли за това, докато висеше на китките си в стаята за мъчения, но сега, докато седеше сам зад бюрото, осъзнаването го удари с пълна сила.
Каквото и да напише за по-малко от час, животът му ще стане безкрайно по-лош.
Стаята има един-единствен прозорец, но той е затворен с капаци.
През малките пролуки между дъските проникват ослепително ярките лъчи на иракското слънце.
Жегата е убийствена, потта избива от всяка пора на тялото му.
Хиперреалността на момента става непоносима. Итън е замаян от възприятията.
Кучешки лай отвън.
Далечен смях на деца.
Зловещо тракане на стрелба на километри оттук, подобно на песента на щурци.
Бръмчене на муха около лявото му ухо.
Миризма на масгуф7 някъде наблизо.
Писъци някъде в недрата на този комплекс от постройки.
„Никой не знае, че съм тук. Поне никой, който би могъл да ми помогне“.
Мислите му се насочват към Тереза, която е бременна у дома, но силата на емоциите и носталгията е непоносима в светлината на онова, което го очаква. Изкушението да повтори наум последния им разговор е мъчително, но той знае, че подобно нещо ще го пречупи.
„Не мога да се обръщам натам. Още не. Може би в последните ми мигове“.
Итън вдига химикалката.
„Трябва да занимавам ума си с нещо. Не мога да седя тук и да мисля какво предстои.
Защото той иска точно това.
Защото това е целта му“.
Нещо рязко го изтръгна от сънищата за войната.
В продължение на цяла минута нямаше представа къде е, едновременно треперещ от студ и изгарящ от треска.
Надигна се, протегна ръце в тъмното и когато пръстите му докоснаха каменните стени на нишата, вътрешният му компас заработи и ужасът, в който се бе превърнал животът му, го заля с пълна сила.