В съня си беше изритал дрехите настрани и те лежаха пръснати върху камъка до него, студени и влажни. Итън ги просна, за да могат да изсъхнат по-добре, и запълзя напред, докато не стигна до ръба на нишата.
Дъждът беше спрял.
Нощното небе кървеше със звездна светлина.
Никога не бе проявявал какъвто и да било интерес към астрономията, но сега откри, че търси познати съзвездия и се пита дали звездите са си по местата.
„Това ли е небето, което съм виждал винаги?“
Реката пееше на петнайсет метра под него.
Загледа се надолу към водата и когато ги видя, кръвта му замръзна.
Първият му подтик бе да се скрие в нишата, но успя да се овладее — всяко рязко движение можеше да привлече вниманието им.
„Кучи синове, проследили са ме.
В края на краищата са пресекли реката“.
Бяха долу сред гигантските борове до реката, така добре скрити в сенките, че не можеше да прецени броя им.
Със скоростта на охлюв, сантиметър по сантиметър, Итън изпълзя обратно в нишата, снишен, опрял гърди в ледената скала. Надникна предпазливо през ръба.
Бяха изчезнали в сенките и за момент, като се изключи реката, светът бе абсолютно неподвижен и Итън започна да се пита дали наистина е видял нещо. Като се има предвид през какво беше преминал през последните пет дни, халюцинирането щеше да е съвсем в реда на нещата.
Трийсет секунди по-късно те се появиха от сянката на дърветата сред изпотрошените скали в началото на склона.
„Какво, по…?“
Беше само едно и макар да бе с размерите на човек, не се движеше като човек — преодоляваше скалите на четири крака, без козина и бледо под светлината на звездите.
Металически вкус — продукт на страха — изпълни устата на Итън, когато осъзна, че пропорциите му са абсолютно сбъркани. Ръцете изглеждаха два пъти по-дълги от нормалното.
Съществото вдигна глава и дори от това разстояние Итън видя прекадено големия нос, вдигнат към небето.
Душеше.
Итън изпълзя колкото се може по-навътре в нишата, където се сви и затрепери, обгърнал краката си с ръце и ослушващ се за приближаващи стъпки или преобърнати камъни.
Но единственото, което чуваше, беше шумът на реката и следващия път, когато рискува да надникне навън, онова, което видя — или което му се беше привидяло — го нямаше.
През последните няколко часа от нощта сънят така и не го споходи.
Беше прекалено премръзнал.
Болката беше твърде силна.
Бе твърде ужасен от всичко преживяно, за да се потопи отново в сънища.
Лежеше върху скалата, обхванат от едно-единствено желание. От една-единствена нужда.
Тереза.
У дома често се будеше посред нощ и усещаше ръката й върху себе си, тялото й долепено до неговото. Дори в най-трудните нощи. Нощите, когато закъсняваше. Нощите, когато се караха. Нощите, когато я предаваше. Тя даваше много повече от него. Обичаше със скоростта на светлината. Без колебание. Без съжаление. Без условия. Без резерви. Докато той къташе отделни неща за себе си, тя се отдаваше напълно. Всеки път.
Имаше моменти, когато виждаш любимите си хора такива, каквито са в действителност, без багажа на наложените възприятия и споделените истории. Когато ги виждаш с нови очи, като страничен човек, и изпитваш онази първа тръпка на любовта към тях. Преди сълзите и предпазната броня. Когато все още има възможност за съвършенство.
Никога не беше виждал по-ясно жена си, никога не я беше обичал повече — дори в самото начало — отколкото сега, в тази студена и тъмна ниша, докато си представяше как го прегръща.
Гледаше как звездите угасват, докато слънцето вдъхваше огън в небето, и когато то най-сетне се появи над скалите от другата страна на реката, той се окъпа в лъчите на прекрасната топлина, която нахлу в нишата и загря ледения камък.
На светло най-сетне успя да види пораженията, които беше получил при бягството си от Уейуърд Пайнс.
Натъртвания с черно — жълтеникави кръвоизливи покриваха ръцете и краката му.
Дупки от иглата на сестра Пам по лявото рамо и десния хълбок.
Разви тиксото от левия си крак и разкри мястото на бедрото си, откъдето Бевърли беше извадила микрочипа. Превръзката беше спряла кървенето, но кожата около разреза бе възпалена. Имаше нужда от антибиотици и зашиване, за да избегне инфекцията.
Разтърка лицето си с длани. Имаше чувството, че не беше неговото. Кожата беше подута, сцепена на места, а носът му, чупен два пъти за последните двайсет и четири часа, бе изключително болезнен на допир. Бузите му бяха изподраскани от клоните, докато бе тичал през гората, а на тила си имаше цицина, оставена му от някое от онези деца с камъните.