Нищо обаче не можеше да се сравнява с ослепителната болка в мускулите на краката му, които беше насилил много отвъд границите на възможностите им.
Зачуди се дали изобщо има сили да върви.
Късно сутринта, когато дрехите му бяха горе-долу изсъхнали, Итън се облече, завърза все още влажните кубинки и се спусна през корниза на нишата в подножието на отвесната скала.
Спускането към реката му демонстрира по брутален начин какво го чака през остатъка от деня и когато стигна брега, мускулите му вече горяха от болка.
Нямаше друг избор, освен да си почине, да затвори очи и да остави слънчевата светлина да се излива върху лицето му като топла вода. На тази височина се чувстваше невероятно съсредоточен.
Усещаше миризмата на сухи иглички под лъчите на слънцето.
Сладката студена вода.
Звънкият ромон на водата, носеща се надолу в каньона.
Тракането на камъните, повлечени от течението.
Пронизващо синьото небе.
Топлината приповдигна духа му, а това да бъде сред природата въпреки всичко събуди нещо дълбоко в душата му.
Предишната нощ беше прекалено уморен, за да прави каквото и да било, освен да лежи неподвижен върху камъка.
Сега гладът се завърна.
Итън извади морковите и смачкания хляб от джобовете си.
След като се подкрепи, претърси района и си намери един боров клон в близката горичка, който можеше да му свърши работа като бастун. В продължение на няколко минути се протягаше, опитвайки се да раздвижи схванатите си мускули, но това беше обречена битка.
Накрая тръгна нагоре по каньона с темпо, което му се стори, че ще може да поддържа постоянно. След десет минути обаче травмите от вчерашното изпитание го накараха да забави крачка.
Половин километър му се стори като пет.
С всяка следваща стъпка разчиташе все повече и повече на тоягата си. Беше се вкопчил в нея като в спасително въже, сякаш беше единственото нещо, което му позволяваше да върви.
През ранния следобед каньонът започна да се променя, реката се стесни и вече беше по-скоро поток. Боровете станаха по-малки, растяха по-нарядко и в този район бяха измъчени смалени жертви на суровите зими.
Налагаше му се да спира често, вече повече почиваше, отколкото вървеше, и непрекъснато беше задъхан, дробовете му горяха от недостига на кислород, докато се изкачваше все по-нагоре.
Привечер лежеше проснат на покрита с лишеи скала до онова, което беше останало от реката — бърз, широк два метра поток, който бълбукаше в коритото си от разноцветни камъни.
Бяха изминали четири или пет часа, откакто беше напуснал нишата, а слънцето вече се спускаше зад стената на каньона от другата страна на потока.
Когато изчезна, температурата рязко спадна.
Итън лежеше и гледаше как небето губи цвета си. Сви се на кълбо в очакване на нощния студ и мрачно осъзна, че вероятно няма да може да стане.
Обърна се на една страна и си сложи качулката.
Затвори очи.
Беше му студено, но дрехите му бяха сухи и той се опитваше да подреди бъркотията от мисли и противоречиви емоции, изтощението го довеждаше до ръба на делириума, а след това изведнъж почувства, че слънцето напича качулката му.
Отвори очи и седна.
Още се намираше на скалата до потока, само че беше сутрин и слънцето тъкмо надникваше над каньона зад гърба му.
„Проспал съм цялата нощ“.
Завлече се до потока и пи. Водата беше толкова студена, че главата го заболя.
Изяде един морков и няколко хапки хляб, след което се изправи с мъка и се облекчи. Чувстваше се изненадващо по-добре, болката в краката вече не беше така подлудяваща. Почти се търпеше.
Грабна тоягата си.
Стените на каньона се приближаваха и потокът се превърна в ручей, преди да изчезне напълно в извора, от който започваше.
При липсата на течаща вода тишината беше оглушаваща.
Не се чуваше никакъв звук, освен тракането на камъните под кубинките му.
… И самотният крясък на птица някъде в небето.