Беше се разминал на косъм със смъртта и тялото му трепереше цялото, от глава до пети.
Писъкът го изтръгна от собствения му страх.
Озадачен, Итън впери поглед към дъното на каньона на петнайсет метра под себе си.
Беше размазал черепа на онова нещо.
Как, по дяволите…
Момент.
То не се движеше и дори нямаше уста, която да произведе такъв звук.
Когато следващият писък, този път малко по-нисък, отекна през каньона, отеквайки между стените, Итън погледна назад към електрическата ограда.
„О, господи“.
Бяха пет и се движеха нагоре по начин, който почти напомняше формация на военно отделение, изкачвайки големите канари с бързи и елегантни скокове.
Итън притисна гръб в стената, опитвайки се да се закрепи колкото може по-добре.
Водачът на групата скочи от последната скала на пълна скорост, с бързината на хрътка; когато стигна убитото от Итън същество, рязко спря и наведе глава, душейки смачкания череп на събрата си.
Докато другите приближаваха, водачът вдигна глава към небето и от гърлото му се изтръгна дълъг скръбен стон, напомнящ вълчи вой.
Останалите четири пристигнаха и десет секунди по-късно всички виеха като хор оплаквачки. Кръвта на Итън се смрази, докато стоеше абсолютно неподвижно на тесния корниз и слушаше. Потта изстиваше върху кожата му, а остатъците кръв от онова нещо засъхваха по лицето му като малки струпеи.
Опита се да проумее какво вижда и чува, но нямаше обяснение.
Всичко това беше тотално извън опита му, а може би и извън въображението му.
Когато воят спря, групата се събра и започна да се съвещава на най-странния език, който Итън бе чувал някога.
Подобно на някакви ужасяващи птици — със зловещи, бързи и остри крясъци.
Итън се вкопчи в скалата, борейки се с внезапното замайване. Светът се люшна под него.
Сега и петте чудовища душеха земята около трупа — с вдигнати задници, натикали муцуни между камъните.
Застанал високо над тях, Итън се опита да не изпада в паника, когато осъзна нещо — че след като чудовищата се махнат, няма начин да се спусне обратно долу. Не можеше да се спусне дори от този корниз. Единственият начин да се махне от стената беше нагоре, а това бе повече, отколкото му беше по силите.
Внезапно едно от създанията нададе висок пронизителен писък.
Останалите се завтекоха при него, закряскаха възбудено и после най-голямото — близо два пъти по-едро от онова, което беше нападнало Итън — се отдели от другите, все така душейки земята.
Едва когато чудовището стигна подножието на скалата, Итън разбра.
„Дирята ми“.
Създанието долепи нос в скалата и после се изправи.
Отстъпи бавно назад…
… и погледна нагоре, право към Итън.
„Следват дирята ми“.
Каньонът потъна в тишина.
Пет чифта млечнобели очи изучаваха кацналия на корниза Итън.
Той усети как сърцето му заби лудешки в гърдите му като затворник, мъчещ се да се освободи от тапицирана килия.
Една-единствена мисъл се въртеше безкрайно в главата му…
„Могат ли да се катерят?“
Сякаш в отговор едрият, който пръв беше надушил следата му, се изправи на задните си лапи и скочи на височина метър и половина от място.
Лепна се за скалата, сякаш беше от велкро, върховете на ноктите се забиха в мъничките цепнатини, които Итън никога не би могъл да използва.
Съществото погледна нагоре към Итън, докато другите започнаха да скачат на стената.
Итън погледна към цепнатината над главата си и успя да открие годна опора малко над протегнатата си ръка.
Скочи и се хвана за буцата остри тъмни кристали, когато чу приближаващото тракане на нокти по скала.
Задрапа по стената, опря другата си ръка върху гладката повърхност вътре в цепнатината и се набра в отвора на комина.
Беше тясно, не повече от един метър, но успя да забие кубинки в стените и натискът беше достатъчен, за да се задържи.
Погледна надолу.
Едрото чудовище вече бе стигнало втория корниз и се катереше бързо и устремно, без никакви признаци на умора.
Останалите го следваха плътно.