Когато погледна часовника, стрелките показваха четири без четвърт.
Беше прекарал цял ден в леглото, а д-р Майтър, или както там му беше името, не си беше направил труда да го види. Итън беше прекарал доста време в болници и от опит знаеше, че сестрите и докторите никога не те оставят сам за повече от десет секунди — винаги се намира някой, който да ти донесе поредното лекарство или да те ръчка и дупчи.
А тук буквално го игнорираха.
Сестра Пам така и не се появи с айфона и другите му вещи. Колко ли натоварена можеше да бъде тази болница насред нищото?
Посегна към таблото на перилото и натисна с палец бутона СЕСТРА.
Петнайсет минути по-късно вратата на стаята се отвори и сестра Пам нахълта вътре.
— Боже мой, толкова съжалявам. Забелязах повикването преди десет секунди. Май имаме проблеми с интеркома. — Тя спря при леглото и се облегна на металното перило. — С какво мога да ви помогна, Итън?
— Къде е доктор Майтър?
Тя се намръщи.
— Цял следобед е зает със спешна операция. Един от онези петчасови кошмари. — Сестрата се разсмя. — Сутринта му докладвах състоянието ви и фантастичния ви напредък с паметта и той смята, че ще се оправите напълно.
Последните й думи бяха съпроводени с вдигнати палци.
— Кога мога да се видя с него?
— Май ще направи обиколката си след вечеря, което означава, че в следващия половин час.
Итън се помъчи да скрие растящото си нетърпение.
— Успяхте ли да намерите телефона и другите ми вещи? В това число портфейла и едно черно куфарче.
Сестра Пам отдаде чест и направи няколко маршови стъпки на място.
— Работя по въпроса, капитане.
— Донесете ми телефон. Трябва да се обадя.
— Разбира се, шерифе.
— Шериф ли?
— Не сте ли щатски шериф или нещо подобно?
— Не, аз съм специален агент от Сикрет Сървис.
— Сериозно?
— Сериозно.
— Аз пък си мислех, че охранявате президента.
— Занимаваме се и с някои други неща.
— И какво правите тук, в нашето малко кътче от рая?
Итън отвърна с тънка хладна усмивка.
— Не мога да коментирам.
Всъщност можеше, но не му беше до това.
— Е, сега успяхте наистина да ме заинтригувате.
— Телефонът, Пам.
— Моля?
— Наистина ми трябва телефон.
— Заемам се.
Когато вечерята най-сетне пристигна (купчинки зелена и кафява каша върху лъскав метален поднос), но не и телефонът, Итън реши да си тръгне.
Вярно, веднъж вече се беше измъкнал оттук, но тогава не беше на себе си заради сериозното сътресение.
Сега обаче главата му беше бистра.
Главоболието беше изчезнало, дишаше по-лесно и без да изпитва толкова силна болка, пък и ако онзи задник докторът имаше някакви тревоги относно състоянието му, сигурно щеше да си направи труда да се отбие в стаята му през последните десет часа.
Итън изчака сестра Пам да си тръгне. Думите й за раздяла бяха, че болничната храна била „много по-добра на вкус, отколкото на вид“.
Когато вратата се затвори, той измъкна иглата на системата от китката си и се покатери през перилата. Покритият с линолеум под беше наслада за босите му стъпала. Чувстваше се няколко точки по-ниско от напълно стабилен, но и на светлинни години по-добре от състоянието си преди четиресет и осем часа.
Отиде до вградения гардероб и отвори вратата.
Ризата, сакото и панталоните му бяха на закачалката, а обувките му — на пода под тях.
Чорапи нямаше.
Гащета също нямаше.
„Май ще трябва да карам така“.
Изпита болка само когато се наведе да си обуе панталоните — остро прорязване високо отляво, което утихна веднага щом се изправи.
Зърна босите си крака и както винаги, възелът от белези за момент го изкара от равновесие и се опита да го върне осем години назад към една стая с кафяви стени, чиято воня на смърт щеше да го преследва винаги.
Установи, че джобното ножче е все още в сакото му. Добре. Беше реликва от младините му, когато работеше като механик на хеликоптер, повече талисман, отколкото полезен инструмент, но все пак му осигуряваше известна утеха, че е у него.
Изправи се пред огледалото в банята и се помъчи да си върже вратовръзката. Трябваха му пет опита, за да се справи. Пръстите му бяха тромави и непохватни, сякаш не беше връзвал вратовръзка от години.