Щеше да разкъса лицето му, но Итън се сниши — ноктите одраскаха темето му, — след което вдигна и двата си крака, готов да изрита създанието от скалата.
Не беше необходимо.
Съществото нямаше шанс да стигне до корниза след загубата на толкова сили — просто беше направило последен опит да повлече Итън със себе си.
Падането явно не го изненада, защото то не издаде нито звук и не размаха ръце и крака.
Само се взираше в Итън, докато летеше към тъмното дъно на каньона с напълно неподвижно тяло, сякаш правеше скок във вода.
Напълно примирено, може би дори в мир с участта си.
14.
Вчера не беше излизала от стаята си.
Дори не беше ставала от леглото си.
Беше се приготвяла за смъртта му.
Знаеше, че тя идва.
Но въпреки всичко да гледа как слънцето изгрява над един свят без Итън едва не я уби. По някакъв начин светлината беше направила всичко това реално. Хората, излезли на сутрешна разходка. Дори дърдорещите свраки при хранилката за птици в съседния двор. Това бе продължение на събития, които смазаха и без това разбитото й сърце. Колелата на света продължаваха да се въртят, а тя живееше с неговото отсъствие като черен тумор в гърдите си. Мъката й бе толкова силна, че едва се заставяше да диша.
Днес беше излязла навън и сега седеше апатично в меката трева на задния двор, на едно осветено от слънцето място. Беше се взирала часове наред в околните планини, бе гледала как светлината се движи по скалите и се бе опитвала да не мисли само за едно нещо.
Звукът от приближаващи стъпки я изтръгна от унеса й.
Погледна назад.
Пилчър приседна до нея в тревата.
Той свали очилата си и ги постави върху крака си.
— Казаха ми, че сте пропуснали празника на жътвата в кооперацията.
— Не съм излизала от дома си от два дни.
— И какво смятате да постигнете с това? — попита той.
— Не зная. Но не мога да понасям хората да ме гледат. Разбира се, не можем да говорим за него, но ще видя съжалението в очите им. Или още по-лошо, ще ме игнорират. Ще се държат така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш той никога не е съществувал. Дори на сина си не казах, че баща му е мъртъв. Не зная как да започна.
Скоро щеше да настъпи вечер.
В небето нямаше нито едно облаче.
Редицата млади трепетлики, които отделяха задния й двор от този на съседите, се беше превърнала в златна през нощта, кръглите листенца потрепваха на лекия вятър. Чуваше дървените вятърни камбанки на задната веранда до вратата. В подобни моменти, когато външното съвършенство се подчертаваше с реалност, която никога не би могла да познае, тя се страхуваше, че един ден ще изгуби разсъдъка си.
— Справяте се добре тук — каза Пилчър. — Трудностите с Итън бяха последното нещо, което съм искал. Надявам се, че ще ми повярвате.
Тя се обърна към него и погледна в черните му очи.
— Не зная в какво да вярвам.
— Синът ви вътре ли е?
— Да, защо?
— Искам да го изведете. Отпред ни чака кола.
— Къде ще ни водите?
Той поклати глава.
— Ще сторите ли нещо на Бенджамин?
Пилчър се изправи с мъка.
Погледна надолу към нея.
— Ако исках да ви нараня, Тереза, щях да взема вас и сина ви посред нощ и никой повече нямаше да чуе за вас. Но вие вече знаете това. А сега идете да го вземете. Чакам ви след две минути отпред.
15.
Итън се загледа във въздухопровода.
Беше доста тясно, може би нямаше да успее да влезе с якето.
Свали го и го метна през корниза; кожата на ръцете му незабавно настръхна. Предположи, че ще се движи най-вече с краката си, и затова реши да свали и чорапите, за да не се пързаля.
Пъхна глава в отвора.
Отначало раменете му не влизаха, но след известно гърчене и извиване най-сетне успя да се напъха наполовина вътре с изпружени напред ръце, като се мъчеше да вкара и краката си. Тънкият метал смразяваше пръстите му.
Когато се озова целият във въздухопровода, го обхвана паника. Имаше чувството, че не може да диша, раменете му бяха притиснати в двете стени и едва сега осъзна, че движението назад е невъзможно. Поне ако не искаше да извади ръцете си от раменните стави.
Можеше да се придвижва единствено с движение на стъпалата си, а те нямаха задна скорост.