Напредваше буквално сантиметър по сантиметър, като се плъзгаше по вътрешната повърхност на въздухопровода.
Все още кървеше.
Мускулите му се бунтуваха след катеренето, нервите му бяха опънати до скъсване.
Пред себе си не виждаше нищо, освен абсолютен мрак. Ехото от тътренето му отекваше в тунела.
Освен когато спираше.
Тогава се възцаряваше пълна тишина, прекъсвана единствено от откъслечен пукот, от който сърцето му прескачаше — разширяването и свиването на метала в отговор на промените в температурата.
След около пет минути Итън се опита да погледне назад към отвора — нещо в него копнееше да зърне за последен път светлината, да намери в нея някаква мъничка утеха, — но не успя да се обърне достатъчно.
Пълзеше, пълзеше и пълзеше.
Затворен от всички страни, в пълен мрак.
В един момент, може би половин час след като беше влязъл във въздухопровода, може би ден… се наложи да спре.
Пръстите на краката му се бяха схванали от напрежението.
Отпусна се върху метала.
Разтреперан.
Умиращ от жажда.
Гладен до полудяване и неспособен да достигне храната в джоба си.
Чуваше единствено туптенето в гърдите си върху метала и нищо друго.
Спа.
Или изгуби съзнание.
Или умря за известно време.
Когато се събуди, започна да се мята диво във въздухопровода, без да има представа къде се намира и дори кое време е. Очите му бяха широко отворени, но мракът бе пълен и не виждаше нищо.
За един ужасен момент си помисли, че са го погребали жив. Звукът от учестеното му дишане беше като писък в ушите му.
Пълзя сякаш дни наред.
Очите му раждаха странни светлинни картини, които с удължаването на престоя му на тъмно започнаха да се появяват все по-често и по-често. Експлозии на ярки цветове.
Въображаеми северни сияния.
Призрачна светлина в мрака.
И колкото повече пълзеше в тясното и тъмно пространство, толкова по-агресивно го гризеше мисълта, че нищо от това не е реално.
Нито Уейуърд Пайнс, нито каньонът, нито онези създания, нито дори той самият.
„Тогава какво е това? Къде съм?“
В дълъг тъмен тунел. Но накъде си тръгнал?
„Не знам“.
Кой си ти?
„Итън Бърк“.
Не, кой си ти?
„Бащата на Бен. Съпруг на Тереза. Живея в предградие на Сиатъл на име «Куин Ан». Бях пилот на хеликоптер «Блек Хоук» през втората война в Залива. След това станах агент от Сикрет Сървис. Преди седем дни дойдох в Уейуърд Пайнс…“ Това са просто факти. Те не казват нищо за същността ти, за природата ти.
„Обичам жена си, но не й бях верен“.
Добре.
„Обичам сина си, но рядко съм близо до него. Като някаква далечна звезда в небето“.
Още по-добре.
„Имам добри намерения, но…“
Но какво?
„Но през цялото време се провалям. Наранявам онези, които обичам“.
Защо?
„Не знам“.
Да не би да полудяваш?
„Понякога си мисля, че още съм в онази стая за мъчения, че никога не съм излизал от нея“.
Да не би да полудяваш?
„Ти ми кажи“.
Не мога.
„Защо?“
Защото аз съм ти.
Отначало си помисли, че е просто поредното призрачно светлинно представление, но този път нямаше несвързани изблици на цветове. Нямаше оптични фойерверки.
А само постоянно синьо петънце далеч напред, слабо като угасваща звезда.
Когато Итън затвори очи, петънцето изчезна.
Когато ги отвори, то се появи отново, подобно на единственото зрънце нормалност, останала в този клаустрофобичен свят. Беше само точка светлина, но Итън можеше да я накара да изчезва и да се появява отново и дори тази нищожна възможност за контрол беше нещо, за което да се хване.
Опорна точка. Цел.
„Моля те. Бъди истинска“.
Смътната синя звезда стана по-голяма и заедно с уголемяването й се появи тихо бръмчене.
Итън спря да си почине. През въздухопровода минаваха слаби вибрации, които се предаваха на тялото му.
След часове в мрака това ново усещане му действаше успокояващо като биенето на майчино сърце.
По някое време по-късно синята звезда промени формата си и се превърна в малък квадрат.