Той растеше, докато не изпълни полезрението на Итън, който изгаряше от желание да го достигне.
После се озова на три метра пред него.
На метър и половина.
Накрая протегна ръце от отвора на въздухопровода и раменете му изпукаха. Новата свобода на движение беше сладка като глътката вода, за която толкова жадуваше.
Подал се от края на въздухопровода, Итън се взираше надолу към два пъти по-широката тръба, която се пресичаше от други тръби.
Мека синя светлина изпълваше главния въздухопровод. Източникът й бе електрическа крушка далеч долу.
На дъното видя вентилатор.
До перките му имаше около трийсет метра спускане.
Все едно гледаше в кладенец.
На всеки три метра имаше други въздухопроводи, които се съединяваха с основния. Някои бяха доста големи.
Итън погледна нагоре. Таванът беше на шейсетина сантиметра над главата му.
„По дяволите“.
Знаеше какъв е следващият му ход, какъв трябва да бъде, и това никак не му харесваше.
Излезе от въздухопровода, използвайки същата техника, която бе приложил при изкачването на комина — като опираше краката се в срещуположните стени.
Голите му стъпала осигуряваха прилично захващане за метала и въпреки неизбежното падане върху въртящите се перки, което го заплашваше и при най-малката грешка, Итън се чувстваше почти замаян от радост, че се маха от тясната шахта.
Слизаше мъчително бавно, стъпка по стъпка, като се опираше с ръце за стените, докато спускаше краката си, после прехвърляше натиска върху петите си.
След дванайсет метра спря да си почине при отвора на първата голяма хоризонтална шахта, седнал на ръба и загледан към въртящите се перки, докато ядеше моркови и хляб.
Беше толкова съсредоточен върху оцеляването си, че едва сега се сети да се запита какво е предназначението на цялата тази инфраструктура.
Вместо да продължи надолу, погледна в шахтата и забеляза, че тъмнината се нарушава от правоъгълници светлина, разположени на равни интервали. Продължаваха, докъдето му стигаше погледът.
Итън се обърна и изпълзя на четири крака шест метра навътре в шахтата, докато не стигна първия панел.
Спря на края, обхванат от възбуда, примесена със страх.
Не беше осветителен панел.
А отдушник.
Погледна през него към покрит с плочки под.
Минаващият през въздухопровода въздух беше приятно топъл като океански бриз в разгара на юли.
Дълго време остана напълно неподвижен и чакаше.
Гледаше.
Нищо не се случи.
Единствените звуци бяха на движещия се въздух, собственото му дишане и тихото пукане на разширяващ се и свиващ се метал.
Итън хвана решетката на отдушника.
Вдигна я лесно — нямаше никакви винтове, нитове или спойки.
Остави решетката, хвана се за ръба и се опита да събере смелост да се спусне.
16.
Итън се спусна от отдушника, докато босите му крака не докоснаха шахматно подредените черни и бели плочки. Намираше се в средата на дълъг пуст коридор. Чуваше се бръмченето на флуоресцентните лампи и тихият шепот на въздуха по въздухопровода над него, но това бяха единствените звуци.
Когато закрачи, стъпалата му тихо зашляпаха по плочките.
На всеки шест метра имаше врати с номера, а една напред и вдясно беше открехната и от процепа струеше светлина.
Стигна я — номер 17 — и постави ръка на дръжката.
Заслуша се.
Никакви гласове. Никакво движение. Нищо, което да го пропъди.
Бутна вратата още мъничко и надникна вътре.
До отсрещната стена имаше единично легло с метална рамка, идеално оправено. Бюро, украсено със снимки в рамка и няколко лалета във ваза. Погледът му се плъзна по достигащия до тавана шкаф за книги, репродукция на Матис и един триножник. До вратата имаше закачалка, на която висеше хавлия, а под нея имаше чифт розови пантофи във формата на зайчета.
Продължи нататък по смълчания коридор.
Никоя от вратите не беше заключена и всяка, която се осмели да отвори, разкриваше подобна спартанска стая с няколко цветни щрихи на индивидуалност.
Впечатляващо дългият коридор свършваше със стълбище. Итън погледна надолу и преброи четири площадки до дъното.
На стената имаше табела с надпис Ниво 4.