Щом стигна до стълбището, погледна през рамо и видя две облечени в черно фигури в другия край на коридора, на стотина метра от него. Едната посочи и извика нещо, след което се втурнаха към него.
Итън се затича към стълбите.
Две автоматични стъклени врати се плъзгаха една към друга право пред него.
Обърна се странично и едва успя да се пъхне между тях.
Следващото помещение беше с такива епични пропорции, че Итън се закова на място.
Вече не стоеше върху плочки, а върху скала в края на пещера с размерите на десет склада — с площ най-малко девет хектара, доколкото можеше да прецени, а височината от пода до тавана бе около осемнайсет метра. През целия си живот беше виждал само едно по-внушително място — завода на „Боинг“ в Евърет, Вашингтон.
Огромни осветителни глобуси висяха от скалистия таван, като всеки осветяваше площ от стотина метра.
Бяха стотици.
Стъклените врати започнаха да се отварят зад него и Итън чу приближаващите стъпки на облечените в черно мъже — вече бяха преодолели половината коридор.
Изтича в пещерата и се втурна по един проход между рафтове, върху които имаше дървен материал с всякакви размери. Рафтовете бяха високи дванайсет метра, широки един и бяха с дължината на футболно поле. Дървеният материал по тях беше достатъчен за построяване на пет градчета като Уейуърд Пайнс.
В просторната зала отекваха множество гласове.
Итън се озърна през рамо и на шейсетина метра зад себе си видя човек, който спринтираше към него.
Итън се хвърли в тесния проход между рафтовете.
Пред него на пода бяха подредени стотици цилиндрични резервоари с височина и ширина десет метра и с вместимост стотици кубични метри. Върху всеки имаше надпис с огромни печатни букви, високи колкото Итън.
Ориз.
Брашно.
Захар.
Зърно.
Йодирана сол.
Царевица.
Витамин C.
Соеви зърна.
Мляко на прах.
Малц.
Ечемик.
Мая.
Итън изтича в лабиринта от контейнери. Чуваше стъпки съвсем наблизо, но беше невъзможно да определи къде точно се намират преследвачите му.
Спря и се залепи за един резервоар, като дишаше в ръкава на фланелата си, за да не го чуят.
Мъж в черна униформа профуча покрай него с уоки-токи в едната ръка и нещо като остен за говеда в другата.
Итън изчака десет секунди и смени курса, като измина още стотина метра между контейнерите, докато не се озова на паркинг.
Колите бяха най-различни модели, от началото на осемдесетте до съвременни. Имаше и такива, каквито не беше виждал никога досега — със заоблени компактни купета, приличащи повече на дело на радикални дизайнери, отколкото на нещо, което ще срещнеш на улицата.
Всяка кола без изключение беше бляскава и безупречно боядисана, всички изглеждаха съвсем нови, сякаш току-що излезли от заводите.
Група мъже изтича в отсрещната част на паркинга.
Итън се сви между два червени джипа „Чероки“. Не беше сигурен дали ги е видял добре, но му се стори, че мъжете носят автоматично оръжие.
Изпълзя няколко коли назад и бавно се надигна покрай вратата на шофьора, за да надникне през предното стъкло на една „Импала“ от началото на 80-те.
Мъжете бяха по-близо, отколкото предполагаше, само на десетина метра от него, и всички въоръжени с автомати. Двама осветяваха с фенерчета купето на всяка кола, покрай която минаваха, а трети лазеше на четири крака и гледаше отдолу.
Итън се насочи в обратната посока, без да си прави труда да пълзи. Тичаше приведен по неравната скала и се мъчеше главата му да стои под нивото на прозорците.
В края на паркинга се натъкна на „Краун Вик“ със затъмнени стъкла на прозорците на задната седалка. Спря, хвана дръжката и успя да отвори вратата, без да издаде нито звук.
Светлината на купето се включи и Итън се хвърли вътре, затръшвайки вратата малко по-силно от необходимото.
Дори отвътре чу как звукът отекна в огромното помещение.
Свит в сенките зад мястото на шофьора, той надзърна покрай облегалката за глава през предното стъкло.
Тримата мъже вече се бяха изправили и бавно се въртяха, опитвайки се да определят откъде точно беше дошъл звукът.
Накрая се разделиха. Двама се отдалечаваха от Итън, но третият се насочи право към неговата кола.