— Какво?
Дженкинс не отговори, а само се усмихна и опря нещо в хълбока му.
Итън чу прещракване и осъзна какво предстои половин секунда преди да го удари — като скачане в леденостудено езеро, всички мускули се стегнаха едновременно, коленете се вцепениха и почувства ужасно парене в точката на допира.
После откри, че лежи на земята, цялото му тяло трепереше, а коляното на Дженкинс се беше забило в кръста му.
Въпреки електрическия удар усети убождане отстрани във врата. Дженкинс явно беше улучил вена, защото почти незабавно болката от тейзъра се стопи.
Болката от всичко се стопи.
Пристъпът на еуфория идваше силно и бързо и Итън се мъчеше да види през нея, да се задържи за страха от случващото се.
Но наркотикът беше великолепен.
И твърде силен.
Итън потъна в лишено от болка блаженство.
17.
Минали са само две секунди, откакто последната черна песъчинка е изтекла от горната чаша на пясъчния часовник, когато ключалката изщраква и вратата се отваря.
Аашиф стои на прага и се усмихва.
За първи път се появява без качулка и Итън си мисли, че не изглежда като човек, способен да направи нещата, които е обещал.
Лицето му е безбрадо, с едва набола четина.
Черна коса със средна дължина, зализана назад с гел.
— Кои от родителите ти е бял? — пита Итън.
— Майка ми беше англичанка. — Аашиф влиза в стаята. Спира при бюрото и поглежда към листа. Посочва го. — Надявам се да не е празен от другата страна. — Обръща листа, разглежда го за момент, поклаща глава и поглежда към Итън. — Трябваше да напишеш нещо, което да ме зарадва. Да не би да не си разбрал инструкциите ми?
— Английският ти е безупречен. Разбрах те.
— В такъв случай сигурно не вярваш, че ще направя онова, което казах.
— Не, вярвам ти.
— Тогава какво? Защо не написа нещо?
— Написах.
— С невидимо мастило ли?
Итън се усмихва. Трябва да напрегне всичките си сили, за да потисне треперенето, което заплашва да обхване ръцете му.
Вдига лявата.
— Написах това — казва той и показва татуировката, която е изрязал в дланта си с върха на химикалката — тъмносиня и неугледна, все още кървяща на места, но предвид ограниченото време и условията, това е най-доброто, което може да направи. — Зная, че не след дълго ще пищя. От ужасна болка. Всеки път, когато се чудиш какво мисля, дори да не съм в състояние да говоря, можеш просто да погледнеш дланта ми и да вземеш тези две думи присърце. Американски израз е. Предполагам, че разбираш напълно смисъла му, нали?
— Нямам представа — прошепва Аашиф и за първи път Итън забелязва непозната досега емоция в очите му. Въпреки страха си отбелязва задоволството, че е пречупил самоувереността на това чудовище, знаейки много добре, че това сигурно ще бъде единственият момент на победа при тази брутална среща.
— Аз пък имам — казва Итън. — Ти ще ме измъчваш, ще ме пречупиш и в крайна сметка ще ме убиеш. Зная много добре какво предстои. Имам само едно желание.
Думите му предизвикват едва доловима усмивка.
— Какво?
— Престани да ми говориш що за жребец си, лайно такова. А ми покажи.
Цял ден Аашиф му показва.
Няколко часа по-късно Итън се връща в съзнание.
Аашиф поставя бутилката амоняк на масата до ножовете.
— Добре дошъл. Да си се виждал случайно? — пита го той.
Итън е изгубил всякаква представа откога е тук, в тази стая с кафяви стени без прозорци, която мирише на смърт и стара кръв.
— Виж си крака. — По челото на Аашиф е избила пот. — Казах да си погледнеш крака.
Когато Итън отказва, Аашиф пъха окървавените си пръсти в глинен съд и вади шепа сол.
Хвърля солта по крака на Итън.
Писъци през кърпата в устата.
Агония.
Безсъзнание.
— Разбираш ли как изцяло те притежавам, Итън? Как винаги ще те притежавам? Чуваш ли ме?