Абсолютно вярно.
Итън се затваря в друг свят, опитва се да следва линия на мисълта, която води до жена му, до това как тя ражда първородния им син, а той е в болницата с нея, но болката продължава да го връща в настоящето.
— Мога да сложа край — мърка Аашиф в ухото му. — Мога и да те държа жив дни наред. Мога да направя каквото си поискам. Знам, че боли. Знам, че никога не си помислял, че е възможно да се изпита подобна болка. Имай предвид обаче, че работя само върху единия ти крак. И съм много добър в работата си. Няма да позволя да ти изтече кръвта. Ще умреш тогава, когато аз реша.
Между двамата има неоспорима близост.
Аашиф реже.
Итън крещи.
Отначало не беше гледал, но сега не може да откъсне очи.
Аашиф го принуждава да пие вода и пъха хладък фасул в устата му като през цялото време му говори най-непринудено, сякаш е просто бръснар, а Итън се е отбил за подстригване.
По-късно Аашиф седи в ъгъла, пие вода и наблюдава Итън, разглежда работата си със смес от веселие и гордост.
Избърсва чело и става, краищата на дишдашата му са подгизнали от кръвта на Итън.
— Утре сутринта ще те скопя, ще обгоря раната с горелка, след което ще продължа да работя по тялото ти от кръста нагоре. Помисли си какво искаш за закуска.
Гаси осветлението на излизане.
Итън виси цяла нощ в мрака.
В очакване.
Понякога чува стъпки отвън, но вратата така и не се отваря.
Болката е титанична, но той успява да мисли ясно за жена си и детето си, което никога няма да види.
Шепне на Тереза от тази тъмница и се пита дали тя може да го чуе.
Стене и плаче.
Опитва се да се пребори с мисълта, че го чака такъв край.
Дори години по-късно този момент ще го преследва — как виси сам в тъмното, в компанията единствено на болката, мислите и очакването на утрешния ден.
Непрекъснато очаква завръщането на Аашиф.
Непрекъснато се пита как ли ще изглежда синът или дъщеря му.
Как ще се казва.
Непрекъснато си мисли как ли ще продължи Тереза без него.
Четири месеца по-късно, докато седят на масата в кухнята си в Сиатъл, а дъждът вали навън, тя ще му каже:
— Сякаш никога не си се връщал при мен, Итън.
— Знам — ще отговори той и в този момент по бебефона се разнася плачът на сина му.
„Аашиф не взе само парчета от тялото ми“.
Вратата най-сетне се отваря, остри като бръснач лъчи осветяват стаята и връщат Итън в съзнание, при болката.
Когато очите му свикват с ярката дневна светлина, той вижда не силуета на Аашиф, а едрия профил на морски тюлен в пълно снаряжение и автомат М-4 с оптичен мерник, от чието дуло още излизат струйки дим.
Той насочва фенера си към Итън и казва със силен тексаски акцент:
— Господи.
Тереза мисли, че раните по крака му са от разбиването на хеликоптера.
Тюленът е сержант, фамилията му е Брукс и той изнася Итън на гръб по тесните стъпала на подземната тъмница в някаква кухня. На скарата горят парчета месо.
Закуската е прекъсната.
Трима араби лежат мъртви в коридора. В малката кухня са се събрали петима тюлени, един от които е клекнал до Аашиф и превързва над коляното левия му крак, който кърви от огнестрелна рана.
Брукс оставя Итън на един стол.
— Махай се от него — изръмжава той на медика и поглежда към Аашиф. — Кой е нарязал този войник?
Аашиф отговаря на въпроса с нещо на арабски.
— Да пукна, ако го разбирам.
— Той — казва Итън. — Той го направи.
За момент се възцарява пълна тишина. Кухнята е изпълнена с вонята на горящо месо и барутен дим.
— Ще излезем за две минути да глътнем малко въздух — казва Брукс на Итън. — Този духач е единственият останал жив и никой в тази стая няма да даде и пет пари за това какво ще сториш с него.
— Именно — обажда се един войник до печката със снайперистка карабина в ръце.