— Ще ми помогнете ли да се изправя? — пита Итън.
Брукс го изправя. Итън стене, докато се мъкне през кухнята към Аашиф.
Когато застават над него, тюленът вади пистолета си от кобура.
Итън го взема от ръката му, проверява пълнителя.
Месеци по-късно си мисли, че ако това беше филм, не би го направил. Не би потънал до нивото на това чудовище. Но гадната истина е, че на Итън изобщо не му минава мисълта да не го направи. И въпреки че винаги ще сънува катастрофата и всички неща, които му стори Аашиф, този момент никога няма да го преследва. Само ще си мечтае да беше продължил по-дълго.
Итън е гол, държи се прав единствено благодарение на Брукс, краката му приличат на нещо, излязло от касапница.
Казва на Аашиф да го погледне.
В далечината чува характерния звук на приближаващ „Блек Хоук“.
Като се изключи това, на улицата е тихо като в църква.
Палачът и жертвата му се поглеждат в очите.
— Нали знаеш, още си мой — казва Аашиф.
И докато се усмихва, Итън го застрелва в лицето.
Когато отново идва на себе си, Итън се е облегнал на прозореца на хеликоптера и гледа от височина сто метра към улиците на Фалуджа. Морфинът циркулира във вените му, Брукс му крещи, че е в безопасност, че се връща у дома и че преди два дни жена му е родила здраво момче.
18.
Итън отвори очи.
Главата му бе облегната на прозорец и той гледаше към планинския терен, който се носеше под него със скорост двеста и четиресет километра в час. Доколкото можеше да прецени, летяха на височина около седемстотин и петдесет метра. Беше водач на въздушна линейка шест месеца след завръщането си от Ирак и преди да постъпи в Сикрет Сървис, и разпозна не само рева на турбините „Лайкоминг“ над главата си, но и пропорциите на ВК 117. Управлявал бе същия модел в „Полет за живот“.
Вдигна глава от стъклото и понечи да почеше носа си, но откри, че ръцете му са закопчани отзад.
Пътническата кабина беше стандартна конфигурация — две двойки седалки, разположени една срещу друга, и товарен отсек в задната част, отделен със завеса.
Дженкинс и Поуп седяха срещу него и Итън с удоволствие забеляза, че носът на шерифа още е бинтован.
Сестра Пам, сменила класическата си униформа на медицинска сестра с черни панталони, черна фланела с дълъг ръкав, бойна униформа и тактическа пушка „Хеклер и Кох“, седеше до него. Дъга от шевове минаваше от бръсната част на главата й през слепоочието и се спускаше до средата на бузата. Бевърли я беше подредила така и яростта на Итън припламна отново при спомена какво бяха сторили с горката жена.
Гласът на Дженкинс прозвуча в слушалките:
— Как се чувстваш, Итън?
Макар да се чувстваше скапан от опиата, главата му вече беше започнала да се избистря.
Итън обаче не отговори.
Просто го изгледа мълчаливо.
— Извинявам се за шока вчера, но не можехме да си позволим да рискуваме. Доказа, че си повече от способен да се оправяш, и не можех да допусна загубата на още живот, твоя или на хората ми.
— Загуба на живот, а? Това ли те тревожи най-много сега?
— Позволихме си да те рехидратираме, нахранихме те и те облякохме. Погрижихме се за раните ти. Трябва да кажа… изглеждаш доста по-добре.
Итън погледна през прозореца — безкрайни борови гори пълзяха в долини и по възвишения, които понякога се издигаха над горското ниво, показвайки голи скали.
— Къде ме водите? — попита Итън.
— Удържам на думата си.
— Към кого?
— Към теб. Показвам ти за какво става дума.
— Не раз…
— Ще разбереш. Още колко ни остава, Роджър?
— Ще ви сваля след петнайсет минути — отвърна пилотът в слушалката.
Пустошта беше зашеметяваща.
Докъдето му стигаше погледът, нямаше никакви пътища и постройки.
Само покрити с гори хълмове и от време на време по някоя сребърна нишка между дърветата — поток или река.
Не след дълго гората остана зад тях и по промяната на звука на турбините Итън разбра, че пилотът насочва машината към земята.
Летяха над кафяв, сух на вид терен, който след петнайсетина километра се смени с огромна иглолистна гора.