На височина трийсет метра над земята хеликоптерът зави и няколко минути кръжа над един и същи участък, докато Поуп изучаваше терена с бинокъл.
— Чисто е — каза най-сетне той в микрофона си.
Кацнаха на голяма поляна, заобиколена от високи дъбове в есенна премяна. От роторите високата трева се разлюля на дълги вълни, които се разширяваха в концентрични кръгове от хеликоптера.
Итън се взираше в поляната, докато двигателят утихваше.
— Какво ще кажеш за една малка разходка, Итън? — каза Дженкинс.
Пам разкопча колана на скута му и ремъците на раменете.
— И белезниците ли? — попита тя.
Дженкинс погледна към Итън.
— Ще се държиш ли прилично?
— Разбира се.
Итън се наведе напред, за да може Пам да стигне до ключалката.
Белезниците се отвориха.
Итън се протегна и разтри китките си.
Дженкинс погледна към Поуп и изпъна ръка.
— Носиш ли ми онова, за което те помолих?
Шерифът му подаде сребрист пистолет, който изглеждаше достатъчно масивен, за да използва патрони 357 Магнум.
Дженкинс го изгледа със съмнение.
— Виждал съм те как стреляш — каза Поуп. — Ще се оправиш. Целиш се в сърцето или още по-добре в главата и нямаш проблеми.
Поуп бръкна зад седалката си и извади АК-47 с пълнител за сто патрона. Итън го видя как превключва на автоматична стрелба.
Дженкинс свали слушалките си и дръпна завесата между пътническия отсек и пилотската кабина.
— Ще бъдем на четвърти канал — каза той на пилота. — Ще се обадим, ако се наложи да се изнасяме спешно.
— Ще си държа пръста на копчето.
— Свържете се с нас и при най-малкия признак за опасност.
— Слушам, сър.
— Арни остави ли ви оръжие?
— Всъщност две.
— Няма да се бавим.
Дженкинс отвори вратата и слезе.
Итън го последва след Поуп и Пам и се спусна по рампата в меката достигаща до кръста трева. Настигна Дженкинс и четиримата закрачиха бързо през поляната. Поуп водеше с автомата си, а Пам вървеше последна.
Беше ясен, златен следобед.
Всички изглеждаха нервни и на тръни, сякаш бяха тръгнали на патрул.
— Откакто дойдох в Уейуърд Пайнс, непрекъснато се ебавате с мен — каза Итън. — Какво правим в тази проклета пустош? Искам да ми кажете още сега.
Влязоха в гората и бавно продължиха през гъстите храсталаци.
Чуваше се крясък на птици, който приближаваше.
— Итън, но това не е пустош.
Итън зърна нещо едва забележимо между дърветата и осъзна, че досега не го е забелязал заради растителността. Ускори крачка през храстите и дръвчетата, растящи между високите дървета. Дженкинс го следваше плътно.
Когато стигна в подножието му, Итън спря и погледна нагоре.
Отначало не можа да разбере какво точно гледа. Долу гредите бяха плътно покрити с мъртви и живи пълзящи растения и кафяво-зеленият камуфлаж скриваше формата на структурата, сливаше я така пълно с цвета на гората, че ако не я гледаш конкретно, тя изчезваше.
По-нагоре се виждаха стоманените греди, които бяха станали червени от дълбоката ръжда. Векове окисляване. Три дъба бяха израснали право през средата на структурата и се виеха нагоре, някои от клоните им дори поддържаха металните греди. Беше оцелял само корозиралият скелет на долните шест етажа на сградата. Няколко греди в горната част бяха огънати и завити като кестеняви букли, но по-голямата част от конструкцията отдавна беше рухнала в центъра и бе погълната от гората.
Крясъците на птиците от развалините беше оглушителен. Сякаш това пред тях беше някакъв многоетажен кафез. Навсякъде се виждаха гнезда.
— Помниш ли как поиска да бъдеш прехвърлен в болница в Бойси? — попита Дженкинс.
— Да.
— Е, доведох те в Бойси. В самия център на града.
— Какви ги говориш?
— Това пред теб е сградата на Ю Ес Банк. Най-високият небостъргач в Айдахо. Офисите на Сикрет Сървис са били тук, нали? На седемнайсетия етаж, ако не се лъжа.
— Ти си побъркан.
— Зная, че прилича на гора, но всъщност се намираме в средата на Капитол Булевард. Щатският парламент е само на петстотин метра натам през дърветата, макар че ако искаш да откриеш някаква следа от него, ще трябва да копаеш.