— И какво е то?
— Аберации. Наричаме ги абита. Онези същества с прозрачна кожа, които едва не те убиха в каньона. След събуждането си съм се качвал три пъти в хеликоптер, като се брои и днес. Доста е рисковано. Сиатъл или по-скоро мястото, където се намираше Сиатъл, е най-далечната точка, до която сме стигали. Трябваше да набавим гориво. Едва успяхме да се върнем. Ако екстраполираме от онова, което видях, само на този континент би трябвало да има стотици милиони подобни създания. Разбира се, те са хищници и ако популацията им е толкова голяма, колкото предполагам, значи съществува и процъфтяваща популация на елени или друг тревопасен вид. Дори е възможно някакви потомци на бизона отново да бродят на огромни стада из равнините. Тъй като не можем да напуснем долината и да правим изследвания, разполагаме с малка извадка, по която да определим кои видове са оцелели невредими през последните две хиляди години. Птиците като че ли не са пострадали. Някои насекоми също. Но после си даваш сметка, че нещо липсва. Като щурците например. Или светулките. И през всичките четиринайсет години не съм видял нито една пчела.
— Какво представляват онези абита?
— Лесно е да мислим за тях като за мутации или отклонения, но подобно название всъщност е погрешно. Природата не гледа на нещата през призмата на добро и зло. Тя награждава ефективността. Това е великолепието и простотата на еволюцията. Тя нагажда дизайна според средата. Превръщайки света си в сметище, ние сме се принудили да се превърнем в различен от хомо сапиенс вид, който се е адаптирал чрез естествен отбор да оцелее след унищожаването на човешката цивилизация. Ако сравним нашата ДНК с тяхната, ще открием само седем милиона различни букви, което прави около половин процент.
— Господи.
— От логистична гледна точка абитата представляват огромен проблем. Те са много по-интелигентни от човекоподобните маймуни и несравнимо по-агресивни. Успяхме да уловим няколко през годините. Изучавахме ги. Опитвахме се да установим контакт, но безуспешно. По сила и бързина приличат по-скоро на неандерталци. И тежащите трийсет килограма са смъртно опасни, а някои от тях са сто килограма. Извади голям късмет, като оцеля.
— Значи затова сте построили оградите около Уейуърд Пайнс.
— Доста е отрезвяващо да откриеш, че вече не се намираш на върха на хранителната верига. От време на време някое аби успява да мине през оградата, но имаме детектори за движение около града и държим цялата долина под денонощно наблюдение.
— В такъв случай защо просто…
— Не те убихме ли? — Дженкинс се усмихна. — Отначало исках хората ми да го направят. Когато стигна каньона, знаехме, че в района има глутница абита. Ти беше невъоръжен. Защо да пилеем муниции?
— А жителите… те знаят ли за това?
— Не.
— А какво си мислят?
— Събудиха се тук след катастрофа, също като теб — разбира се, наранени на подходящите места. Чрез програмата ни за интеграция осъзнаха, че няма да напуснат града. Освен това имаме правила и мерки, които свеждат до минимум появилите се усложнения, когато някой от осемдесет и четвърта живее до някой от две и петнайсета. За да живеят добре и да създават поколение, те не бива да знаят, че са единствените оцелели. Трябва да живеят така, сякаш светът продължава да си съществува.
— Но онзи свят го няма. Какъв е смисълът от подобна лъжа? Защо просто не ги будите с думите „Поздравления! Вие сте единствените оцелели!“?
— Направихме точно това с първата група. Тъкмо бяхме приключили с възстановяването на града, събрахме всички в църквата и казахме — вижте, ето как стоят нещата. Не спестихме нищо.
— И какво стана?
— За две години трийсет и пет процента от тях се самоубиха. Други двайсет напуснаха града и бяха избити. Никой не се ожени. Нито една жена не забременя. Изгубих деветдесет и трима души, Итън. Не мога… не, човечеството не може да си позволи такива огромни загуби. Не твърдя, че методът ни е съвършен, но през всички тези години и след като опитахме почти всичко друго, се доказа, че това е най-ефективната система за увеличаването на популацията ни.