— Но те винаги ще се чудят, нали така? Ще се питат как ли е навън? И къде всъщност се намират?
— Някои го правят, но ние сме приспособим вид. Чрез възпитание повечето започват да приемат средата си, стига тя да не е напълно лишена от надежда.
— Не вярвам, че приемат, че света го има, щом не им позволявате да го видят.
— Вярваш ли в бог, Итън?
— Не.
— Мнозина са вярвали. Приемали са морални кодекси. Създавали са религии. Убивали са в името на богове, които никога не са виждали и чували. А вярваш ли във вселената?
— Разбира се.
— О, значи си бил в космоса? Посещавал ли си лично онези далечни галактики?
— Разбрах.
— Уейуърд Пайнс е просто един умален свят. Малко градче, което хората никога не напускат. Страхът и вярата в неизвестното още са в сила, но в по-малък мащаб. Границите на света, от който идваш, са космосът и Бог. В Пайнс границите са отвесните скали, които защитават градчето, и загадъчното присъствие в планината, или иначе казано, аз.
— Ти не си истински психиатър.
— Нямам формално образование, но се правя на такъв в града. Намирам за добре да печеля доверието на жителите. Да бъда в течение с настроенията в Уейуърд Пайнс. Да окуражавам хората в техните борби и съмнения.
— Ти накара хората да убият Бевърли.
— Да.
— И агент Евънс.
— Той ме принуди.
— Накара ги да убият и мен.
— Но ти се измъкна. Доказа се като много по-добър, отколкото предполагах.
— Създал си култура на насилие.
— В това няма нищо ново. Виж, когато насилието се превърне в норма, хората се адаптират към нормата. Това не е по-различно от гладиаторските игри, хвърлянето на християни на лъвовете и публичните обесвания в стария Запад. Атмосферата на самоконтрол не е лошо нещо.
— Но тези хора не са истински свободни.
— Свободата е типичен конструкт на двайсети век. Нали няма да тръгнеш да ме убеждаваш, че индивидуалната свобода е по-важна от оцеляването на вида ни?
— Те биха могли да решат сами. В това поне ще има достойнство. Нали точно това ни прави хора?
— Решението не е тяхно.
— О, значи е твое?
— Достойнството е прекрасна концепция, но какво ще стане, ако направят погрешен избор? Като онази първа група. Ако няма вид, който да изповядва подобен идеал, какъв е смисълът?
— Защо не ме уби?
Пилчър се усмихна, сякаш се радваше, че Итън най-сетне е засегнал темата. Той наклони глава настрани.
— Чуваш ли това?
— Кое?
— Тишината.
Птиците се бяха смълчали.
Пилчър се надигна с мъка.
Итън също се изправи.
Гората внезапно беше замряла.
Пилчър извади пистолета от колана си.
Вдигна уоки-токито си.
— Поуп, връщайте се.
— Разбрано.
— Къде сте?
— На двеста метра на север. Всичко наред ли е?
— Имам чувството, че е време да се изнасяме към хълмовете.
— Разбрано. Тръгваме. Край.
Пилчър се загледа към поляната.
Някъде зад тях Итън чуваше пукането на клонки и шумоленето на падналите листа под краката на Поуп и Пам.
— Итън, никак не ми беше лесно да те откарам на двеста километра до руините на Бойси. Надявам се, че оценяваш жеста. През годините сме имали няколко проблемни жители, но нищо, което би могло да се сравнява с теб. Какво според теб ценя най-много?
— Нямам представа.
Итън погледна между дъбовете към поляната.
Червени листа падаха лениво от клоните на дърветата.
— Контролът. В Пайнс има тайна група, която привидно е кротка. Но тайно иска да вземе властта. Наречи го… въстание. Бунт. Искат да се освободят, да дръпнат завесата, да променят начина, по който се правят нещата. Разбираш, че това ще означава край за Пайнс. Край за нас.
Излязоха от дърветата. Хеликоптерът беше на сто метра от тях и бронзовата му боя блестеше на късното следобедно слънце.
„Какъв чудесен есенен ден“ — мислеше си една част от Итън.
— Какво искаш от мен? — попита той.
— Да ми помогнеш. Ти имаш редки способности.
— Защо ми се струва, че май нямам особен избор?
— Разбира се, че имаш.