Докато стъпваше на плъзгача, Итън го потупа по рамото и изкрещя в ухото му:
— Да вървим!
Пилчър отвори вратата и Итън се хвърли в кабината.
Закопча се и погледна през прозореца.
Цяла армия абита изпълваше поляната.
Бяха стотици.
На десет секунди от хеликоптера и приближаваха като глутница псета.
Докато Итън слагаше слушалките си, Пилчър затвори вратата и я заключи.
— Да вървим, Роджър — каза той.
— Ами шерифът?
— Поуп остава.
Итън видя през прозореца как Арнолд хвърля автомата си и се опитва да отвори вратата. Натискаше дръжката, но тя не помръдваше.
Поуп впери поглед през стъклото към Пилчър. В очите му се мярна объркване, което бързо се смени с разбиране.
И страх.
Поуп изкрещя нещо, което нямаше как да чуят.
— Защо? — попита Итън.
Пилчър не откъсна поглед от Поуп.
— Той иска да управлява.
Поуп заблъска с юмруци по прозореца. По стъклото се размаза кръв.
— Роджър, не искам да ти се меся, но всички ще умрем, ако не ни махнеш оттук.
Итън усети как плъзгачите се завъртат и отделят от земята.
— Не можеш просто да го оставиш — каза той.
Загледа се как хеликоптерът се вдига над земята. Шерифът беше преметнал лявата си ръка върху плъзгача и се мъчеше да се задържи.
— Свършено е — каза Пилчър. — И ти си новият ми шериф. Добре дошъл на борда.
Десетки абита се скупчиха под Поуп, скачаха, замахваха към него, но той се беше хванал здраво за плъзгача и краката му висяха малко над тях.
— Роджър, спусни се една педя надолу, ако нямаш нищо против — каза Пилчър.
Хеликоптерът се заклати тромаво — Итън усещаше, че пилотът не е летял от години — и спусна Поуп насред лудостта на земята.
Когато първото аби сграбчи крака на шерифа, опашката на хеликоптера се килна към земята от тежестта му.
Второ създание се вкопчи в другия крак на Поуп и за един ужасяващ миг Итън си помисли, че чудовищата ще завлекат машината на земята.
Роджър реагира незабавно и бързо вдигна хеликоптера на шест метра над поляната.
Итън се взираше в обезумелите очи на Поуп.
Хватката му за плъзгача беше отслабнала и сега той се държеше само на пръсти, кокалчетата му бяха побелели от напрежението, а три абита висяха от краката му.
Поуп срещна погледа на Итън.
Изкрещя нещо, но то беше заглушено от рева на турбините.
Поуп се пусна, полетя надолу за половин секунда и изчезна под бясно мятащите се тела.
Итън се извърна.
Пилчър го гледаше.
Гледаше през него.
Хеликоптерът рязко зави и се понесе на север към планините.
Летяха мълчаливо. Вниманието на Итън беше разделено между гледката навън и погледите към спящото му семейство зад завесата.
— С тях всичко ще бъде наред, Итън — каза Пилчър, когато Итън ги погледна за трети път. — Ще се събудят довечера в леглата си, на топло и безопасно. Само това е от значение, нали? А тук със сигурност щяха да загинат.
Започваше да се свечерява.
Итън беше смъртно уморен, но всеки път, когато затваряше очи, мислите му се понасяха с ослепителна скорост в стотици различни посоки.
Затова се опита просто да гледа как светът се носи под него.
Гледаше на запад.
Слънцето залезе и планинските хребети се очертаха на фона на вечерното небе като обезобразено острие на трион.
В боровата гора на триста метра под тях не се виждаше нищо.
Никъде нямаше нито една светлинка, дело на човека.
Летяха в зейналия мрак.
Светлините бяха приглушени, сиянието на приборите в пилотската кабина беше скрито от завесата и Итън си помисли, че със същия успех можеше да е не в хеликоптер, а в някакво черно море.
Или в космоса.
Семейството му беше до него и това бе утешително, но докато се облягаше на леденото стъкло, нямаше как да не изпита страх.
И отчаяние.
Бяха сами.
Ужасно сами.
Мисълта го удари като парен чук.
През последните няколко дни се беше борил да се върне към живота си извън Уейуърд Пайнс, а него вече го нямаше.
Нямаше го вече близо две хиляди години.
Приятелите.