Домът му.
Работата.
Почти всичко, което го дефинираше като личност.
Как би могъл човек да се примири с подобно нещо?
Какво би могло да те накара да станеш от леглото и да искаш да продължиш да дишаш?
„Семейството ти. Двамата души, които спят зад теб“.
Итън отвори очи.
Отначало не повярва на очите си.
В далечината насред целия мрак сияеше кладенец от светлина.
Пайнс.
Светлините на къщите и верандите.
Уличните лампи и фаровете на автомобилите.
Смесени в мекото нощно сияние на градче.
На цивилизация.
Вече се спускаха и Итън знаеше, че в онази долина там има викторианска къща, в която живеят жена му и синът му.
В която щеше да живее и той.
Където имаше топло легло, в което да изпълзи.
Кухня, от която да се носи аромат на току-що приготвена храна.
Веранда, на която да седи през дългите летни вечери.
Двор, в който да играе кеч със сина си.
Може би си имаше дори ламаринен покрив, а Итън най-много обичаше барабаненето на дъжда върху ламарина. Особено късно през нощта, когато си в леглото и прегръщаш жена си, а синът ти спи в съседната стая.
Светлините на Уейуърд Пайнс се отразяваха в скалите около градчето и за първи път тези стръмни планински стени му изглеждаха привлекателни.
Крепост срещу ужаса, който беше навън.
Закрила за последния град на Земята.
Дали някога щеше да почувства това място като дом?
И дали ще е добре, ако това се случи?
Мислите си, че човекът може да унищожи планетата? Ама че самонадеяна и опияняваща суета. Земята е преживяла какво ли не през историята си. Със сигурност ще преживее и нас. За Земята един милион години са нищо. Планетата живее и диша в много по-огромни мащаби. Не можем дори да си представим нейните бавни и могъщи ритми, нямаме смиреността да се опитаме да го направим. Ние сме се появили тук преди миг. Ако изчезнем утре, Земята няма да тъгува за нас.
Епилог
Седи в тишината на кабинета си, качил крака на бюрото, изучава месинговата звезда в ръката си и прокарва пръсти по буквите УП в центъра, инкрустирани с някакъв черен камък, може би обсидиан. Облечен е в кафяви дочени панталони и зелена риза с дълги ръкави, също като предшественика си. Платът изглежда нов и прекадено колосан.
За утре има насрочена разширена среща с Пилчър и екипа му, но днешният ден е спокоен.
И странен.
Осем часа седи в притихналия си офис, унесен в мисли. Телефонът го прекъсна само веднъж — по обед Белинда от рецепцията го попита дали иска да му вземе нещо за хапване.
Поглежда към часовника и голямата стрелка се премества на дванайсет.
Пет следобед.
Сваля краката си от бюрото, става, нахлупва каубойската си шапка и прибира месинговата звезда в джоба си. Може би утре най-сетне ще събере сили да си я сложи.
Или може би не.
Подобно на първия ден на всяко ново начинание, този беше наистина дълъг и Итън е доволен, че е свършил.
Хвърля жаден, изпълнен с копнеж поглед към трите стари шкафа за оръжие, излиза от кабинета и тръгва по коридора към рецепцията.
Бюрото на Белинда е покрито с карти.
— Аз изчезвам — казва Итън.
Белокосата жена поставя асо пика и го поглежда с топла усмивка, която по абсолютно никакъв начин не издава коя е в действителност.
— Как мина първият ден?
— Чудесно.
— Приятна вечер, шерифе. Ще се видим утре сутринта.
Вечерта е прохладна и ясна.
Слънцето вече се е плъзнало зад планините и се усеща мраз, който може би вещае първата слана за сезона.
Итън върви по тротоара на тихия квартал.
— Добър вечер, шерифе! — поздравява старец, седнал в люлеещ се стол на верандата си.
Итън докосва шапката си.
Повдига я, сякаш вдига наздравица.
— Матю! — вика жена някъде наблизо. — Време е за вечеря!
— Еее, мамо! Само още пет минути!
— Не, идвай веднага!
Гласовете отекват и заглъхват в долината.
На следващата улица минава покрай общинска градина. Няколко десетки работници се трудят здравата и пълнят големи кошници с плодове и зеленчуци.