Теодор Стърджън
Пак е ден на благодарността
— Почивката — каза внезапно Пеги — е опасно нещо.
Тя седеше върху най-горното стъпало на хижата, а Ред Уолш изящно протягаше стройното си тяло на стъпалата под нея. Като чу забележката, той изненадано вдигна вежди и промърмори:
— Мога ли да запитам откъде ти хрумна подобна идея?
— О, просто от досегашния разговор — тази огромна страна и свободата на мисъл и действие, която ни дава… — Тя се озърна през двора към мъжете, които сгъваха за вечерта голямото знаме в червено, синьо и бяло. — Всичко зависи от обстоятелствата, Ред.
— Малка бунтовничка — тихо изрече той. — Какво искаш да кажеш? Гражданинът си е гражданин и има пълни права.
Тя се разсмя.
— Знам, говоря мъгляво. Мислех си за свободата и колко… колко е относителна. Знаеш, на юг си имам всекидневие. Работа, навици, обкръжение. Срещам все стари познати. Имам си установена защита, броня срещу всеки от тях. Не е лесно да ме наранят.
Той се надигна и седна до нея.
— Накъде биеш, о възлюбена моя?
— Почивката… Разбираш ли, Ред, когато тръгне на почивка, човек сваля защитата. Няма време да опознае хората, които среща. Хвърля се в нов свят, прекрасен и мимолетен. Всичко става толкова бързо, че губи очертанията си. Човек се мъчи да харесва всичко, а когато наистина хареса нещо — или някого — отдава се на чувствата, без да мисли за… за после.
Ред обгърна коляното си с дълги кафяви ръце и замислено се загледа към долината. Свечеряваше се и далечните северни гори ставаха тъмнозелени, забулени в сини сенки. Иззад отсрещния хребет луната се мъчеше да очертае хълмовете с предвестие за появата си. Пеги се вгледа в острия му профил и усети, че сърцето й замира и литва надолу като пикиращ ястреб. Видя как трепва ъгълчето на устните му, но преди да го помоли да бъде сериозен, той започна:
Пеги неволно се разсмя. Ама че хитрец! И този негов навик да измъква най-ненадейно от шапката си весели стихчета — как да го забрави? Можеше ли да го забрави? Трябваше — само след два дни.
— Всъщност биеш натам — каза той почти грубо, — че утре си тръгваш, че тук е било чудесно и се надяваш да продължим със заблудата… — гласът му стана леко ироничен, — … че не е имало нищо повече от приятелство. Боиш се, че комбинацията между Деня на благодарността и предстоящото ти заминаване ще те тласне — ще ни тласне — към известни признания относно взаимното ни уважение…
— Стига си дрънкал като учебник по ораторско майсторство! — отсече Пеги задъхана и дори възмутена. — Да, горе-долу това е идеята. Само че не е необходимо да… да злорадстваш.
Тя гневно подсмръкна и Ред услужливо й подаде през рамо чиста кърпичка, без да извръща глава. Грабна я и когато след малко Ред се озърна, тя като че опитваше да се скрие зад кърпичката.
Ред беше такъв човек, че веднага разбра какво да направи. Плъзна ръка около нея и я остави да захлупи лице на рамото му. Тя плачеше без да се срамува, защото той я бе принудил да разкрие какво таи в сърцето си… искаше да му се разсърди, но не можеше. О, защо трябваше да се случи точно с нея… и точно сега? Тоя негов безпогрешен усет… но пък може би тъй бе по-добре.
Той заговори грубовато и нежно:
— Пег… Пег… малката ми мърморана Пег… няма за какво да плачеш. Наистина. Утре заминаваш… не мисли за това, нито за жалките седемстотин мили помежду ни. Утре е Денят на благодарността, Пег, а ние имаме за какво да благодарим. Тия десет дни заедно… за тях мисли. Мисли за мен, за радостта, за днешната вечер и бъди благодарна… Пег! Моля те, спри да плачеш!
Той повдигна брадичката й, взе кърпата и избърса сълзите. Като през мъгла тя зърна познатото трепване на устните му; и както винаги, той почна преди да го спре:
— По-добре да спреш — бързо вметна Пеги, като навярно съсипа с това целия хумор на стихчето.
Опита да стане и да си тръгне, но не успя — донякъде защото той я държеше здраво, а донякъде и защото не положи особени усилия… а целувката бе дълга и много, много нежна.
— Ред! — възкликна тя, когато отново си пое дъх. — Това… това не беше честно.
Толкова се ядоса, че едва не дръпна ръце от шията му. Той я целуна отново.
— Можеш и да не си заминеш утре — тихо каза той. — Можеш никога да не ме напускаш.
— Ред — прошепна тя с изтънял глас. — Пусни ме, моля те.
Изненадан, той разтвори ръце и се усмихна.
— Може да е било малко внезапно, но току-що получи предложение, госпожице.