Мислеше, че не е разбрала.
— Да… знам.
Гласът й бе все тъй изтънял.
— Пег! Искам да те направя щастлива… и помислих, че това е добро за начало. Ти… ти си щастлива, нали? Нали ще се омъжиш за мен, скъпа?
— Не, Ред.
— Това за кой въпрос беше, първия или втория?
— Първия… Ред, престани да ме тормозиш!
Той окончателно се обърка, а това му се случваше за пръв път. Хвана я за раменете и извърна лицето й към себе си.
— Хайде, малката, казвай. Какво има? Обичам те; знаеш го, нали?
Гласът му бе почти отчаян.
— О, да, Ред… да! Но моля те, не искай да се омъжа за теб! Откога те познавам? Девет… не, десет дни. Ти не ме познаваш… невъзможно е за десет дни. Аз също. О, Ред, страх ме е! Сега си с мен и когато замина утре, пак ще си с мен, завинаги. Никога няма да те забравя и винаги ще бъдеш силен, нежен и мил. А ако се оженим — (тя наистина трепереше) — и не излезе нищо, просто няма да го понеса!
Би заплакала пак, но вече бе отвъд сълзите. Ред понечи да заговори, ала тя го прекъсна:
— Не, Ред. Не се мъчи да ме убеждаваш. Може и да успееш; моля те, не се опитвай. Ред, познавам двама като теб и мен. Срещнаха се по същия начин и се ожениха. Но не стана. Беше… ужасно. Изобщо не са щастливи. Ожениха се само две седмици след запознанството; а това не стига.
— На мен ми стига — мрачно каза Ред. — Пег, ти би имала право донякъде, ако можехме да се виждаме непрестанно, всеки ден. Но не и сега… когато си заминаваш. — Гласът му още бе гневен и търпелив, но се долавяше и гневна нотка. — Не можеш ли просто да кажеш „да“ или „не“?
— Не мога… не мога! — задавено избъбри тя.
А Ред, все още удивително логичен въпреки любовта, запита:
— Не може ли нещо да се направи?
Пеги, също тъй удивително логична, отговори:
— Ще трябва да изчакаме докато се опознаем.
И още преди да довърши разбра, че така може да го загуби, че не е честно, може би дори е глупаво и… благоразумно. След дълго мълчание каза:
— Ред, догодина ще дойда пак.
Той се разсмя глухо.
— Пак ще е Ден на благодарността.
— Ред, нали ще ми пишеш, всяка седмица? Нали ще ми разказваш хилядите дреболии, които създават теб? Всички незначителни, дребни на вид нещица…
— Като например дали винаги затварям пастата за зъби, дали не отглеждам змии под леглото и дали съм капризен с храната? — Той я погледна. — Пег няма да е много забавно, когато ще мога да мисля само за теб, за развяната ти коса и за искрите в очите ти, докато се мъчиш да бъдеш сериозна…
— Ако искаш, можеш да пишеш и за това — каза тя; и в очите й наистина имаше искри.
Той отново се загледа из здрача, търсейки напразно нещо, с което да я задържи. Цяла година и писмо всяка седмица… петдесет и две писма и ето че пак идва Денят на благодарността… Изведнъж стовари длан върху бедрото си и се разсмя.
— Дадено! — каза той, когато си пое дъх. — Ще ти пиша редовно; а когато пак дойде Денят на благодарността, идвам при теб… ако още ме искаш. И никакви глупости, нали?
— О, Ред…
И те прекараха остатъка от дългата вечер в опити да открият все повече и повече един за друг. Година подобни опити несъмнено би им разкрила всичко за тяхното „взаимно уважение“… но трудно би се пренесла върху хартия. Още от най-древни времена едно нещо е измъчвало влюбените — няма как да пратиш целувка по пощата!
Следващият ден бе прохладен, слънчев понеделник. Макар че Пеги излезе от хижата рано, Ред вече беше на крак. Чакаше на стъпалата да вземе куфара и да я хване за ръка. И двамата полагаха безнадеждни усилия да изглеждат весели.
— Добро утро, ранна птичко! — каза той.
Тя се усмихна.
— От кого го чувам?
— А, върна ми го! Дано ти се строши таксито.
— Няма. Старият „Форд-Т“ на дядо Гише отдавна е минал този етап. Злите духчета са вдигнали ръце от него преди двайсетина години!
Тръгнаха през широкия двор. Изведнъж той спря и посочи към току-що вдигнатото знаме.
— Ако някога ме забравиш… случват се и такива неща… и видиш това знаме, нека то ти напомни, Пег. То е символ на нещо велико, нещо здраво, могъщо и непобедимо… нещо по-силно дори от обичта ми към теб. То е единственото, достойно за сравнение с нея.
Тя вдигна очи към развяното знаме и докато го гледаше, синьото, бялото и червеното се замъглиха.
— Ще трябва п-п-пак да ми услужиш с кърпичка, Ред…
Сетне тя се озова в астматичната допотопна бричка и остана време само колкото за една кратка целувка, преди дядо Гише да подплаши всичкия дивеч в околността с пукотевица и трещене. Той беше мъдър старец и знаеше, че е най-добре тия неща да стават бързо. С прозаичния шум на двигателя бе прекъснал не едно подобно прощаване, което правеше болката малко по-поносима.