Пеги заплака без да се крие, опитвайки да хвърли последен поглед през напуканото задно стъкло; после се сгуши в ъгъла и притисна към лицето си последната чиста кърпичка на Редклиф Уолш.
През целия си живот щеше да помни тези седем мили до железопътната линия; тракането на вехтата кола, миризмата на бензин и горещо масло, смесена с нежната горска прохлада; и през цялото това време мелодичният старчески глас на дядо Гише пееше френска песен за някаква малка пастирка. Мелодията бе удивително весела и приятна, с безсмислен припев, който седмици наред продължи да отеква в главата й.
Качи се на влака почти без да осъзнава, а няколко часа по-късно, вместо да се прехвърли, отседна в хотел и му написа първото си писмо…
„Когато пресякох реката, първото, което видях, бе знамето. И то ме накара да мисля за много неща…
Знамето е символ на нещо велико, нещо здраво, могъщо и непобедимо — нещо по-силно дори от обичта ми към теб. То е единственото, достойно за сравнение с нея.“
Цитираше го дословно и докато искрените, изразителни думи се лееха от перото, тя усети как става част от нещо могъщо, обединило Ред, обичта му, знамето, което току-що бе видяла и онова, което й посочи Ред при тия думи.
Два дни по-късно тя се прибра; и най-напред изтича при шефа си да му благодари, че тази година забави отпуска й. После — отново на работа; отново дългите часове машинопис, разговори и хилядите други неща от живота на една секретарка. Все същото като миналата година, и по-миналата, с едно-единствено изключение — мисълта, че Ред я обича и мисли непрестанно за нея.
Откъде знаеше?
В деня, когато пристигна — а тя пътува повече от четирийсет и осем часа — я чакаха две писма, пратени препоръчано с въздушна поща. Едното бе писано в Деня на благодарността — само пет минути след нейното тръгване — а другото носеше дата от следващия ден. И всеки нов ден продължи да й носи писма от него. Не бележки, писма. По осем-девет плътно изписани страници. Всяко съдържаше частица от него — неговата грубовата сила и безкрайната нежност, на която е способен само един силен мъж. На всяка страница имаше смях и мъничко болезнен копнеж. Разказваше й за себе си; всяко писмо бе увлекателна глава от подробна автобиография. Ах, какъв мъж!
Пеги отговаряше на всяко едно от тях. Веднъж му писа:
„Ред, внимавай да не се претовариш. Помни, че имаш да ми пишеш до следващия Ден на благодарността. Както си тръгнал, ще трябва да ми пратиш триста шейсет и пет писма. Харесват ми, скъпи, но ти пое задължение само за петдесет и две!“
А той отговори:
„Поех задължението пред теб, а не пред себе си, светлина на живота ми. Какво ме интересува — петдесет и две или триста шейсет и пет? Денят на благодарността си е Ден на благодарността и ще бъда безкрайно благодарен, когато дойде!“
Това бе написал; и то по-силно от всичко друго разкриваше чистата мощ на мислите и постъпките му. Понякога Пеги се ненавиждаше задето го отблъсква, друг път се боеше от силата на този мъж, а на моменти в душата й нямаше място за нищо друго, освен сляпо преклонение пред него.
Пазеше всичките му писма и дори ги номерираше. Когато станаха десет, имаше чувството, че го е познавала цял живот; когато станаха трийсет, вече изглеждаше не просто познат, а част от нея. Когато тръгнаха към петдесетте, вече съжаляваше, че не са идвали по едно седмично, защото тогава четирийсет и шестото, четирийсет и седмото и четирийсет и осмото щяха да са близо — толкова близо! — до времето на новата им среща. Почваше да си фантазира и чакаше с нетърпение петдесет и второто писмо. Ако бе писал само веднъж седмично, това писмо щеше да го доведе… и тя опита да си представи. Една сутрин щеше да се събуди с писмото за Деня на благодарността и набързо да се облече, защото това щеше да е нейният сватбен ден — о, да! Нали той бе казал — никакви глупости! Щеше да отвори вратата, да излезе навън и там, на стъпалата щеше да стои Ред със закопнели за нея ръце и пламтящ поглед върху тъмното му лице.
Колкото по-дълго водеше тази игра на мечти, толкова по-силно вярваше в нея, докато накрая нетърпеливо зачака онова писмо, сякаш наистина щеше да стане така. А колко тежък е ударът на несбъднатите мечти…